Престол и щурм

– Ставаш за смях.

Николай стовари длани върху масата. Чиниите подскочиха с оглушителен звън.

– Тогава защо на масата ни няма фйердански пратеници, които да споделят твоята слава и да вдигнат наздравица за този невиждан и нечуван съюз?

– Проводиха да ни предадат най-искрените им извинения. Точно в момента нямали възможност да пътуват, защото...

– Защото тук скоро ще настане кървава сеч. Съюзили са се с Тъмнейший.

– Според сведенията на нашите съгледвачи той е на юг и е в съюз с Шу.

– Нали не си въобразяваш, че той няма шпиони и сред нашите съгледвачи?

Заложил е капан, който би усетило дори малко дете, а ти попадна право в него.

Лицето на Василий стана пурпурно.

– Николай, сигурно... – опита се да възрази майка му.

– Гарнизонът при Уленск е обслужван от цял полк – намеси се един от генералите.

– Ето, виждаш ли? – възкликна Василий. – С думите си само предизвикваш хаос и паника и аз няма да го търпя!

– Един полк срещу армия от ничевие?! Всички в този гарнизон са вече мъртви – каза Николай, – паднали жертва на твоята самонадеяност и глупост.

Ръката на Василий се стрелна към дръжката на сабята.

– Малко повечко се изхвърли, малко копеле.

Царицата ахна.

Николай дрезгаво се изсмя.

– Точно така, предизвикай ме, братко. Това ще е от голяма полза. Я се огледай кой седи около тази маса – каза. – Всички генерали и благородници, по-голямата част от рода Ланцови и за капак – Призоваващата слънцето.

Всички на едно място в една нощ.

Няколко лица около масата внезапно пребледняха.

– Може би трябва да обмислим... – започна луничавото момче насреща ми.

– Не! – прекъсна го Василий с треперещи устни. – Той приказва всичко това от чиста завист. Не може да преживее успеха ми. Той...

Камбаните за тревога зазвъняха – отначало отдалече, при стените на външния град, после все по-близо и по-близо, извисявайки се в един общ тревожен хор, който заехтя по улиците на Ос Олта, прехвърли се във вътрешния град и прескочи стените на Великия дворец.

– Ти му поднесе Равка на тепсия – заключи Николай.

Гостите наскачаха и се заблъскаха около масата в пристъп на паника.

Мал на мига се озова до мен с извадена сабя.

– Трябва да се доберем до Малкия дворец – извиках, сещайки се за огледалните чинии на покрива. – Къде е Тамар?

В този момент всички прозорци експлодираха.

Върху нас заваляха парчета стъкло. Вдигнах ръце да защитя лицето си, а гостите се разпищяха, притискайки се един в друг.

Ничевие взеха да връхлитат на рояци в салона, размахали изтъканите си от сенки криле, и изпълниха въздуха с жужене на насекоми.

– Пазете царя! – извика Николай, извади сабята и се втурна да защитава майка си.

Царските стражи обаче стояха като каменни истукани, парализирани от ужас. Една от сенките вдигна момчето с луничките във въздуха и го запрати в стената. То се свлече на пода с прекършен врат. Вдигнах ръце, но салонът беше твърде пренаселен, та да рискувам със Сеч. Василий все още стоеше изправен начело на масата, а царят се беше свил до него.