Престол и щурм

Всичко останало е... – Той млъкна насред думата и сви рамене.

Нямаше нужда да обяснява повече. Спомените бяха привилегия, достъпна за другите деца, но не и за сираците в Керамзин. „Благодари за милостта.  Благодари.“

– Алина – пак подхвана Мал, – онова, което каза за Тъмнейший...

В този момент обаче влезе Николай. Въпреки ранния час, той както обикновено изглеждаше царствено от главата до петите. Русата му коса сияеше, ботушите светеха излъскани до блясък. Той впери поглед в синините и наболата брада на Мал и вдигна учудено вежди.

– Някой няма ли да поръча чай?

После се разположи и опъна дългите си крака напред. Толя и Тамар вече стояха на пост пред вратата, но аз ги помолих да се присъединят към нас.

Когато всички се събраха около масата, заговорих.

– Тази сутрин бях при пилигримите.

Николай рязко вдигна глава. От безгрижния царски син не остана и следа.

– Сигурно не те чух добре – каза.

– Нищо ми няма.

– Едва не я убиха – обади се Тамар.

– Но съм още жива – добавих.

– Съвсем ли си изгуби ума? – възкликна Николай. – Тия са фанатици! – Той се обърна към Тамар. – Как го допуснахте?

– Не съм го допуснала.

– Само не ми казвай, че си излязла сама – обърна се той към мен.

– Не бях сама.

– Сама е тръгнала.

– Млъкни, Тамар. Вече ти казах, Николай, добре съм.

– Само защото дойдохме навреме – вметна Тамар.

– Как стигнахте дотам? – тихо попита Мал. – Как успяхте да я откриете?

Лицето на Толя притъмня и той стовари огромните си юмруци върху масата.

– Не ние трябваше да я открием, ти беше на пост – каза.

– Остави това сега, Толя – прекъснах го остро. – Мал не си беше на мястото, а и аз постъпих глупаво.

После си поех дълбоко въздух. Мал седеше покрусен. Толя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разбие на трески мебелите в стаята.

Изражението на Тамар беше каменно, а Николай кипеше от гняв – не го бях виждала такъв досега. Но поне имах пълното им внимание.

Побутнах атласа към средата на масата.

– Понякога пилигримите ме наричат Дъщерята на Два Столба – продължих.

– Двете мелници ли? – уточни Николай.

– Това е долина, кръстена на руините в единия ù край. – Отворих атласа на отбелязаната предварително страница. Там имаше подробна карта на югозападната граница. – Двамата с Мал сме родом някъде от тези места – продължих, прокарвайки пръст в самия край на картата. – Тук по цялата ù дължина има малки поселища.

Обърнах на страницата с рисунка на пътя, който водеше към долината.

Около него беше осеяно с градчета. В другия му край се виждаше тънко скално вретено.

– Това не прилича много на мелница – измърмори Толя.

– Именно – потвърдих. – Тия руини са от дълбока древност. Никой не знае откога стоят там и какво са представлявали навремето. Долината е кръстена Двете мелници, но нищо чудно това да са били стражевите кули на някоя градска порта, или акведукт. – Извих пръст и го поставих над двете стърчащи каменни вретена. – А може би арка.