Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
В стаята изведнъж се възцари мълчание. С арката на преден план и силуетът на планинската верига в далечината, пейзажът приличаше досущ на този от рисунката на Свети Илия в Жития санктя. Липсваше само жар-птицата.
Николай придърпа атласа към себе си.
– Не допускаш ли, че виждаме не действителното, а желаното?
– Възможно е – признах. – Но ми е трудно да повярвам, че е просто съвпадение.
– Ще пратя съгледвачи – предложи той.
– Не – отвърнах. – Искам лично да отида.
– Заминеш ли сега, всичко, което постигна с Втора армия, ще отиде по дяволите. Аз ще ида. Щом Василий може да офейка по никое време на панаира в Карйева да купува понита, едва ли някой ще има против да си позволя кратка ловна експедиция.
Поклатих глава.
– Аз лично трябва да убия жар-птицата.
– Но ние дори не сме сигурни, че е там.
– Защо изобщо го обсъждаме? – обади се Мал. – На всички е ясно, че аз ще замина.
Тамар и Толя се спогледаха тревожно.
Николай се прокашля.
– С цялото ми уважение, Оретцев, но не изглеждаш в добра форма.
– Много съм си добре.
– Оглеждал ли си се в огледало напоследък?
– Ти го правиш и за двама ни – изстреля в отговор Мал. После прокара ръка по лицето си; не го бях виждала толкова изтощен. – Доста съм уморен, пък ме гони и махмурлук, за да споря с вас. Аз обаче съм единственият, който може да открие жар-птицата. Затова аз ще замина.
– Тръгвам с теб – казах.
– Не – възпротиви се той с неочаквана решителност. – Аз ще я намеря и ще я заловя. После ще ти я донеса. Ти оставаш.
– Твърде рисковано е – казах. – Дори да успееш да я хванеш, как ще я опазиш дотук?
– Накарай някой от твоите Фабрикатори да ми пригоди нещо – отвърна той.
– Така ще е най-добре за всички. Ти получаваш жар-птица, а аз се отървавам от това проклето място.
– Невъзможно е да пътуваш съвсем сам. Ти...
– Тогава ми дай Толя и Тамар. Така хем ще се придвижим по-бързо, хем по-малко ще привличаме внимание. – Мал бутна стола си назад и се изправи. – Ти реши за останалото и нареди да подготвят каквото е нужно. – Не ме погледна, дори когато каза: – Само ме предупреди, когато мога да тръгна.
Още преди да съм измислила някое друго възражение, вече беше излязъл. Обърнах гръб на останалите, насилвайки се да овладея сълзите, които напираха в очите ми. Чух как те напускат оръжейната зала, а Николай дава някакви нареждания на близнаците.
Съсредоточих се в картата. Полизная, където двамата с Мал отбихме военната си служба. Райевост, откъдето започнахме пътуването към Петразой. Сайбея, където той ме целуна за първи път.
Николай постави ръка върху рамото ми. Не знаех дали да го ударя, или да падна в прегръдките му. Как ли щеше да постъпи тогава? И той ли ще ми цапне един? Ще ме целуне ли? Или пак ще ми направи предложение?
– Така е най-добре за всички, Алина.
Изсмях се горчиво.
– Прави ли ти впечатление, че хората казват това, само когато няма нищо общо с истината?
Той отпусна ръка.
– Той не се чувства свой сред нас.
„Той с мен се чувства свой“, прищя ми се да изкрещя, но знаех, че не е истина. Замислих се за покритото със синини лице на Мал; как крачеше напред-назад като животно в клетка; как плюеше кръв и молеше Ескил за още: „Давай!“. Сетих се как ме държеше в прегръдките си, докато прекосявахме Истинското море. Картата се размаза пред погледа ми, когато очите ми плувнаха в сълзи.
– Пусни го да върви – продължи Николай.
– Къде да върви? Искаш да го пратя на лов за някакво митично създание, което дори не съществува?! Или на непосилен поход из планини, които гъмжат от шуанци?
– Алина – меко каза Николай, – нали за това са героите?
– Аз не искам той да се превръща в герой!
– Той не може да се промени, както и ти не можеш да се откажеш от Гриша.
Думите му бяха като ехо на моите, казани само преди часове, но не исках да ги чувам.
– Теб не те е грижа какво ще стане с Мал – извиках гневно. – Просто искаш да се отървеш от него.
– Ако целта ми беше да разлюбиш Мал, щях да го оставя в двореца. Щях да му позволя да дави мъката си в квас и да вилнее наоколо. Но такъв ли живот си представяш за вас двамата?
Пресекливо си поех въздух. Не исках това. Със сигурност. Мал беше нещастен в двореца. Страдаше от мига, в който пристигнахме, но аз отказвах да го видя. Винях го, задето искаше да съм такава, каквато не мога да бъда, а през цялото време настоявах за същото от негова страна. Избърсах сълзите от бузите си. Нямаше смисъл да споря с Николай. Мал беше роден войник.