Водосрез

— Има ли значение?

— Знаеш ли какво? Бих казал, че няма — само дето тая заран ме посетиха едни типове, които размахваха срещу ми визитки на „Проучвания Ибис“. Симпатични момчета, нали така? Просто чифт симпатични момчета, които искаха да знаят дали планирам да живея още дълго във Финикс. Истински шибаняци — plata o plomo, така стоят нещата.

— „Ибис“ ли? — ледена тръпка се спусна по гърба на Луси. — От „Ибис“ са дошли при теб?

— Ако знаех, че се занимаваш с водни щуротии, да съм използвал някой друг. Мислех, че е свързано с нарковците.

— От „Ибис“ са разбрали, че лаптопът е в теб?

Тимо я изгледа измъчено:

— Всъщност знаят, че е в теб — той бутна компютъра към нея и се изправи.

— Наистина ли си ме предал? — изсъска Луси.

— Заплашиха ме, Луси. Мен и Ампаро. Как би трябвало да постъпя? — той се поколеба. — Просто искат да поговорят с теб.

И след това стана и се отдалечи — крачеше бързо и я остави седнала в сепарето.

Беше я предал.

Над масата ѝ се спусна сянка — изтупан тип седна удобно на мястото на Тимо, разхлаби си връзката и си разкопча сакото.

Луси го разпозна още със сядането. Беше същият оперативен агент, който я загради преди години. Онзи тип от „Ибис“. Мъжът от едно време, който беше заключил: „Пишеш много статии, които критикуват Калифорния“.

Тя си спомни как той бута кървавкото вестниче към нея заедно с купчина китайски банкноти. Даваше ѝ да разбере правилата на играта, които щяха да ѝ позволят да остане да работи във Финикс.

След като превзе сепарето, мъжът се усмихна. Изглеждаше почти на същата възраст. Луси се опита да си спомни името му.

— Кота — каза. — Ти си Дейвид Кота.

— Много добре — отвърна Кота с усмивка. — Винаги сме смятали, че си добра в работата си. Имаш способността да помниш правилните имена. Държиш сметка на хората в главата си, без помощта на устройства. Знак за добър ум е. Трудно е да се разбере понякога с какво се занимаваш, когато държиш толкова много неща заключени в главата си… — той почука очилата си със стъкла, глазирани от данни — мътен прозорец към ума му. — Повечето хора имат нужда от помощ за спомените си.

Зад дигиталните очила очите на Кота бяха странни и воднисти. Почти течни. Бледосини воднисти очи, очертани в червено. Бяха толкова неестествени, че Луси се почуди дали не са нагласени. Малки точици в черно насред бледосин ирис. Той явно забеляза интереса ѝ.

— Страдам от алергии — обясни. — Този прах… — сви рамене. — Не е лесно да намериш облекчение тук наоколо дори с всичките филтри в „Тайян“. Всички гледат да минават тънко. В Калифорния не биха се разминали с калпава работа като тук. Но всъщност никой не инвестира дългосрочно. Дори китайците. Не и тук във всеки случай. Мястото в крайна сметка е обречено.

— Няма да приема пари — прошепна Луси. — Не ви искам парите.

— Хубаво — съгласи се Кота. — Защото вече ти платих.