Водосрез

Вбесяващо беше колко необременен от чакането изглежда. Луси се чудеше дали това има нещо общо с времето, прекарано от него в затвора, или с живота му в Мексико, или с някаква друга част от битието му, която отказваше да разкрие. Не го разбираше изобщо. Откри, че редува интензивния копнеж по него и усещането за отблъскване и раздразнение от спокойствието му.

Точно сега ѝ се струваше идеално балансиран. Седнал с разбития езиков таблет, изглеждаше по-млад. Когато се усмихваше на нещо, случващо се на екрана, все едно ѝ позволяваше да надникне покрай белезите в някаква друга негова версия. По-невинна. Момчето преди водосреза.

Луси се сви на матрака до Анхела. Христе. Поредният епизод на „Неустрашим“.

— Все още ли го гледаш?

— Харесват ми тези ранни епизоди — отвърна той. — Най-хубавите са. Когато всичко е още загадка.

На екрана камара пери-веселяци се молеха на господ и се приготвяха да прекосят реката към Невада. Молеха се бог да разтвори сърцата на опълченията „Пустинни кучета“, които ги причакваха от другата страна и които досега им бяха пречили да преминат.

— Никой не е толкова глупав — промърмори Луси.

— Ще се изненадаш колко са тъпи пери-веселяците.

И хоп, просто изведнъж момчето изчезна. Тя беше сгушена до убиец, който изпълняваше волята на Кейтрин Кейс.

— Познаваш ли ги?

— Кого? Пери-веселяците ли?

— Ти за кого мислиш? Не, другите. „Пустинните кучета“.

Той направи гримаса:

— Те самите не се наричат така.

— Знаеш какво имам предвид. Работил си с тях, нали?

Анхела спря филма и я погледна.

— Правя това, от което Кейс има нужда. Това е всичко.

— Тези хора са гадняри.

Той се намръщи, после поклати глава.

— Не, просто са изплашени.

— Те скалпират бежанците — посочи Луси.

Анхела сви рамене:

— Понякога му изтърват юздите. Не е по тяхна вина… — и пусна отново серията.

Журналистката с голямо усилие овладя гласа си.

— Не е по тяхна вина ли? Ходила съм на границата. Виждала съм какво правят… — тя сложи длан пред екрана в опит да привлече вниманието на Анхела. — Виждала съм скалповете.

Той пак сложи на пауза видеострийма и пресрещна погледа ѝ.

— Чувала ли си някога за онзи психологически експеримент, когато един тип кара хората да си представят, че са или затворници, или тъмничари и всички започват да се държат точно като истинските затворници и пазачите им? Виждала ли си го?

— Ами да, станфърдският затворнически експеримент.

Анхела отново пусна епизода на „Неустрашим“ и го посочи. На екрана „Пустинните кучета“ бяха започнали да колят пери-веселяците.

— Това е същото. Даваш на хората нещо за вършене и те стават такива. Хора… — той сви рамене. — Това е работа, която дърпа конците на хората, не обратното. Сложи ги на границата и им кажи да държат бежанците навън, и се превръщат в гранични патрули. Сложи ги от другата страна — ще се молят за милост и ще се оставят да ги скалпират и да ги изчукват отзад точно като пери-веселяците. И двете групи не си избират задълженията. Просто се озовават на това място. Някои хора са родени в Невада, така че играят „Пустинни кучета“, другите… те са родени в Тексас и се научават да пълзят по корем и да се молят. Пери-веселяците с молитви пресичат реката като овце и „Пустинните кучета“, те просто ги накъсват като плячка. Ако са били родени от другата страна, пак щеше да е същото.