Водосрез
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-28-2028-4
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Водосрез». Краткое содержание книги:
— И ти ли?
— С всички до един е така — увери я Анхела. — Ти живееш в хубава къща и си добър човек. Ако живееше в барио, щеше да движиш с банда. Да идеш в затвора, да мислиш като престъпник. Записваш се в гвардията — играеш го войник.
— А ако те подбере Кейтрин Кейс?
— Режеш онова, което има нужда от срязване.
— Значи не смяташ, че хората имат нещо свое, наследствено? Не смяташ, че човек може да стане по-добър, отколкото по рождение?
— Мамка му, нямам представа — той се разсмя. — Не съм толкова навътре в нещата.
— Не прави така.
— Как?
— Да се преструваш на неграмотен.
За момент Анхела стисна устни и показа искрица раздразнение. Нуждата да воюва с нея. Луси почти очакваше да ѝ избухне, да я нападне, но след това мигът отмина и той отново се успокои.
— Добре — сви рамене. — Може хората да имат избор. Но през повечето време правят онова, за което ги притиска някой друг. Ти буташ, те тъпчат — той кимна към екрана и рестартира филма. — И когато всичко около тях наистина започне да се разпада? Ами да, хората си сътрудничат известно време, но не и когато ситуацията наистина се влоши. Четох една статия за африканските страни — Конго или Уганда, все тая. Та четях и си мислех колко зле се отнасят хората едни с други, и тогава стигнах до онази част с войниците, дето… — той погледна към Луси и отклони очи. Сви рамене. — Големи гадости направили в едно село. И било точно като онова, което едни опълченци, с които работех, направиха на камара пери-веселяци, опитващи се да преплуват реката към Невада. И това беше съвсем същото като онова, което стана, когато Картелите превзеха Чиуауа завинаги. Същото е всеки път. С всичките тези изнасилвания. Всичките отрязани пишки, натикани в устите на мъжете, и с труповете, обгорени с киселина или подпалени с бензин и гуми. Същата гадост отново и отново…
На Луси ѝ призля само да го слуша. Беше гледка към свят, в който от хората се очакваше зло просто понеже винаги оправдаваха очакванията. И най-лошата част беше, че не можеше да спори с Анхела.
— Все едно има нещо такова в самото ни ДНК — промърмори тя, — че ни превръща в чудовища.
— Аха. А сме едни и същи чудовища до един — съгласи се Анхела. — И само случайността ни обръща на едната или на другата страна, но скапем ли се веднъж, ни отнема много време да се постараем да бъдем различни.
— Смяташ ли, че има и друга наша версия?
— Имаш предвид сякаш все едно ние сме дяволите, а можем да бъдем и ангели? — той се тупна по гърдите, посочвайки себе си.
Луси не можа да сдържи усмивката си:
— Вероятно не си най-добрият пример.
— Сигурно не съм.
На екрана Тау Окс се опитваше да убеди някакви други пери-веселяци да не вярват на койотите, които се канеха да ги преведат през границата. Никой не го слушаше.
Анхела въздъхна звучно и посочи към екрана. Каза:
— Мисля, че все пак копнеем да сме добри. Най-малкото е приятно усещане да ни се ще да сме добри като него.
Луси погледна телевизионното предаване, след това отново се обърна към Анхела и пак я порази обезпокояващото впечатление за наивност.
В един момент ѝ се струваше толкова корав, все едно е ваяние от касапница и гранит. Но след това, докато гледаше как Релик Джоунс залага тайните си капани за човешките трафиканти, Анхела добиваше почти съвършена невинност.
Захласнат.
Непокварен.
Възкликна:
— Ох, как ще ги опраска койотите!
На Луси ѝ заприлича на ококорено хлапе, хипнотизирано от подвизите на своя герой. Тя не успя да сдържи смеха си.
— Сериозно ли ти харесва този сериал?
— Аха. Супер е. Защо?
— Това е пропаганда. Повече от половината средства на шоуто идват от Главния комисариат по бежанците на Обединените нации.
Анхела ѝ се стори изненадан.
— Така ли?
— Не знаеше ли? — Луси поклати глава, изумена. — Те искат да накарат американците в Северните щати да съчувстват повече на тексаските бежанци. Правих профил на продуцентите. Повече от половината сериал е субсидиран. Ама наистина ли не знаеше? — тя отново се разсмя, а след това се засмя още по-силно на съкрушеното изражение на Анхела. — Съжалявам — изпъшка. — Мислех, че знаеш. Големият корав водосрез. Мислех, че вие, хора, винаги сте в течение… — тя поклати глава, задавена за въздух в опит да потисне смеха си.