Водосрез

— Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… — той махна на хиените зад оградата. — Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!

Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.

— Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.

Тя си представи от врата му да шурти кръв.

Естебан се озъби и се отдалечи.

Деймиън се върна с друга бутилка вода.

— Сериозно, поне пийни.

— Пука ли ти?

Деймиън поне имаше честта да се засрами.

— Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.

— Колко време има, докато ме дадете… на тях?

— Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска — младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. — Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.

Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.

— Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.

Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата ѝ спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.

Естебан се върна да позяпа.

— Как така ядеш заради него, а за мен — не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?

Мария спря, за да го изгледа ядно.

В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно ѝ се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.

— Махай се оттук, Естебан — каза Деймиън. — Позабавлява се вече.

— Не мисля така. Забавленията тепърва започват — възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:

— Естебан! Ще закъснеем!

— Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.

Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.

Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан ѝ е казал истината — че ѝ е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…

— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита Деймиън.

Мария го изгледа с отвращение:

— Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.

— Аз пък те мислех за умна.

— Ходи се шибай, Деймиън.