Водосрез
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-28-2028-4
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Водосрез». Краткое содержание книги:
Луси изпъшка. Анна, самичка във Ванкувър. Снимки как взима Ант от детската градина, как закопчава сина си в малката им синя тесла, небето е натежало от сиви облаци и зад гърба им са избуяли зелени дървета.
Още снимки — на тези присъстваше и Стейси, извърнала се в седалката на колата, за да гледа как майка ѝ обезопасява брат ѝ. Снимката беше направена от такава интимна близост, сякаш фотографът седеше досами Анна. Луси видя капките дъжд по косата ѝ — диамантени течни мъниста.
Взираше се в снимките със свит стомах.
Беше се лъгала през цялото време, че може да нагази сред бежанците и плувците, дилърите и нарковците и да не си нацапа въобще ръцете — все едно, понеже отказваше да погледне право към чудовището, и то ще се откаже да гледа право в нея.
Но се беше лъгала. Момичето на дъното на плувния басейн се превърна в ченге, застреляно на прага на къщата си, после в приятел, мъртъв пред „Хилтън“, и накрая в Анна, усмихваща се на децата си.
Анна, толкова мека, спокойна и щастлива. Анна, която смяташе, че водовъртежът е много далече, и не разбираше, че всички заплахи по света са взаимосвързани и че когато той завлече Луси, то ще всмуче и тях с децата.
Това беше илюзия, която Луси внимателно пазеше — идеята, че може да остане отделена от тях.
Но щом започна да пише статии с името си отдолу, веднага се превърна в поредната плувкиня в маелстрьома, която гребе също толкова бясно като всички останали, за да държи главата си над водата и да избегне да бъде засмукана. Просто ѝ беше отнело повече време да го осъзнае.
Луси преглътна.
— Ще убиете Анхела, нали? Заради това искате да го доведа.
— Съдиш ни погрешно — усмихна се Кота. — Просто искаме да се срещнем с него. В миналото ни се е изплъзвал, това е всичко. Ако доведеш водосреза… — той сви рамене. — Ами ще можеш да се върнеш към щрака-щракането на статиите си и всички ще забравим, че изобщо сме водили този разговор. Проста работа. Дреболия всъщност.
Когато Луси се върна в бордея, намери Анхела проснат на матрака.
— Е? — попита той и вдигна очи към нея.
Гърлото ѝ се беше свило. Не можеше да намери думи. Силите ѝ стигаха само да се взира в раните от куршуми и в белезите по тялото му. Спомни си коментара на онзи тип от „Ибис“ — изплъзваше ни се в миналото. Белези върху белези. А сега и новите язви от шрапнели в рамото му. Раната, която беше получил, докато я спасяваше.
— Е?
Осъзна, че вижда ребрата му. Беше толкова сух и жилав! Нищо освен мускули и масивни кости. Взираше се в нея.
— Научи ли нещо? — Попита пак.
— Аха. Ми да.
Луси отиде до тубата с вода. Наля в петносаната чаша, която някой беше изоставил в апартамента. Обзавеждане, за което хората решаваха, че не си струва да се влачи по-нататък. Пи конвулсивно. Водата не я отърва от усещането за пресъхване в устата ѝ. Напълни си втора чаша, гадеше ѝ се, но не знаеше какво да прави.
— Имаме адрес — каза накрая.
— Така ли?
Изненада я колко нормално звучеше. Би трябвало да прозвучи като лъжец. Той беше толкова добър в работата си — беше сигурна, че Анхела направо ще види, че го лъже. Но в гласа ѝ нямаше и намек за нервност. Нищо.
Това ти причинява страхът — каза си тя. — Прави те идеален лъжец.
— Ратан е държал работните си неща на някакво място. Убежище за калита според мен. Изглежда, правата са там.
Анхела вече беше станал и грабна балистичното си яке.
Тя го гледаше как се облича.
— Не се ли спарваш с тази балистика?
Той ѝ се ухили за миг и отново се подмлади:
— Шегуваш ли се? Такива парцалки карат дамите да си мислят, че съм яката работа!
Луси се насили да се усмихне. Изглежда, той го прие като покана. Приближи се и я придърпа към себе си. Щом започна да я целува, тя ужасено си помисли:
„Той знае, непременно знае.“
Пребори се с желанието да го отблъсне, понеже се притесняваше, че ще усети предателството ѝ. Анхела я целуна отново, по-силно и по-гладно и внезапно тя откри, че омеква в обятията му, отвръща на целувките мощно и страстно. Вкуси езика му. Прокара ръце по плоския му корем до колана, захвана се с токата, внезапно налудничаво, до бяс полудяла от желание.
„Всички умират. Всички накрая ще сме мъртви без значение какво правим.“
Нямаше от какво да се бои. И нищо, за което да съжалява.
Сгушиха се един в друг, зажаднели за любов и изгладнели да поживеят още малко.
„Няма значение. Нищичко няма значение. Всичко накрая ще свърши еднакво.“
Глава 35
Мария лежеше в клетка, свила се на кълбо около ранената си ръка. Кръвта се беше съсирила, а на мястото, където се бяха намирали кутрето и безименния ѝ пръст, имаше пулсиращи чуканчета. Зачуди се дали раните ще се инфектират, и след това реши, че и бездруго няма значение. Нямаше да живее толкова време, че да има значение. Слънцето печеше право върху нея и силният вятър шибаше имението на Ветеринаря и усилваше нещастието ѝ. Вятърът я бичуваше.