![Дарк Холоу [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/1/dark-holou-bg-download.jpg)
Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
И за Калеб Кайл.
— Чух, че си разпитвал за онова момиче, Коул — неочаквано рече Мартъл, тъкмо когато се канех да затворя.
Стреснах се. Не се бяхме виждали, откакто се бях върнал в Дарк Холоу. Той усети недоумението ми.
— Хей, човече, светът е малък, ти какво си мислиш! Тези неща се разчуват за нула време. При това ми се обадиха днес от Ню Йорк. И също питаха за нея.
— Кой ти се обади?
— Бащата — отвърна Мартъл. — Той пак е тръгнал за насам. Изглежда, здраво са се сджафкали с Ренд Дженингс и последният му се заканил — казал, ако иска да помогне на дъщеря си, да забрави пътя за Дарк Холоу. Та Коул ми позвъни с надеждата, че аз мога да му съобщя нещо, което Дженингс не желае да му каже. Вероятно се е обаждал и на областния шериф.
Въздъхнах. Познавах Уолтър, най-трудното нещо на света е да му поставиш ултиматум — все едно да заповядаш на дъжда да вали нагоре.
— Каза ли кога пристига?
— Сигурно утре. И май ще отседне при нас, а не в Дарк Холоу. Да ти се обадя ли, когато пристигне?
— Не, няма нужда — отвърнах бързо. — И така ще науча веднага.
Разказах му каквото знаех за случая и обясних, че работя по молба на майката — Лий Коул, а не на бащата. Мартъл се засмя — ясно чух смеха в мембраната.
— Чух, че си се появил и когато намерили Гари Шут. Ти, човече, наистина живееш сложно.
— Около Шут има ли нещо ново?
— Дарил завел горските на мястото, където открил трупа. Бая път са извървели, както чувам. Ще докарат колата на Шут за оглед и анализи, ама това ще стане, когато успеят да проправят пъртина в снега. Трупът е откаран в Огъста. Чух още нещо: Дженингс открил белези по трупа — изглежда, Шут са го били, преди да го убият. Ще разпитват съпругата му. Някои хора подхвърлят, че може да й е писнало от похожденията му и е намерила човек да се погрижи за него.
— Глупости — не се сдържах аз.
— Вярно — съгласи се той. — Значи ще се видим в приюта. Чао.
Когато пристигнах пред „Света Марта“, колата на Мартъл бе вече до главния вход. Самият той ме очакваше на регистрацията заедно с доктор Райли.
Докторът бе човек на средна възраст със здрави зъби, добре ушит костюм и сервилните маниери на продавач на ковчези. Дланта му бе мека и влажна. С мъка се въздържах да не си изтрия ръката в джинсите след ръкостискането. Не бе трудно да разбера защо Емили Уотс му е пуснала един-два куршума.
Райли надълго и нашироко разказа за случилото се, а сетне и за новите мерки за сигурност, които бе наредил в приюта. Те обаче не предвиждаха нищо друго, освен заключване на вратите и прибиране на всички предмети, с които може да бъде ударен един охраняващ. След доста увъртаници и обстоятелственост директорът се съгласи да удовлетвори молбата на Мартъл — да ми разреши да разпитам госпожа Шнайдер, съседка по стая на покойната Емили Уотс. Мартъл реши да ме изчака във фоайето — смяташе, че повече хора могат да изплашат възрастната жена. Още преди да тръгна по стълбите, той седна на един стол, качи крака на друг и се унесе в сън. Или поне така изглеждаше.
Госпожа Ерика Шнайдер се оказа немска еврейка, избягала в Америка заедно със съпруга си през 1938 година. Той бил бижутер, изобщо заможен човек, а и донесъл със себе си достатъчно скъпоценности, че да започне бизнес в Бангор. Според думите и живеели добре, но съпругът починал и тогава на бял свят излезли неплатените сметки, които той пък криел от нея през последните няколко години. Госпожата била принудена да продаде къщата и повечето от личните си вещи, а това я разболяло. Доста й се насъбрало за кратко време, изкарала и нервен припадък. Децата и я изпратили в приюта. Казали й, че там ще се чувства най-добре, още повече, че живеели доста далеч. Не че си правели труда да идват на посещения достатъчно често според думите й. Шнайдер прекарвала времето си пред телевизора и с книгите. При хубаво време обичала да се разхожда из градината.
Седнах срещу нея в малката й спретната стая, с грижливо оправено легло, малък дрешник със стари рокли в тъмни цветове и тоалетка с козметика, която видимо използваше всяка сутрин. Тя ми разказа всичките тези неща и неочаквано добави:
— Надявам се, че скоро ще умра. Иска ми се да се махна от това място.
Не отговорих. В края на краищата какво можеш да кажеш на такива думи? Мълчах, мълчах, накрая изтърсих:
— Госпожо Шнайдер, обещавам да запазя нашия разговор в тайна, но трябва да ми отговорите: обаждали ли сте се на човек на име Уилфърд в Портланд? Говорили сте с него за Емили Уотс, нали?