Дарк Холоу [bg]

— … значи, влизам аз в стаята, а госпожица Емили седи до прозореца, както аз сега, а ръцете й, ach — ей така — Шнайдер допря ръце до бузите си и отвори уста в изражение на пълен шок.

А той, значи, я гледа, гледа я едно особено и изведнъж… „Мамо, мамо?“. Ама, разбирате ли, господин Паркър, това не е… не е твърдение, а въпрос. А тя клати глава и само казва: „Не, не, не…“ — пак и пак. А момчето, младежът де, протяга ръце към нея, тя се дърпа назад, назад и още назад, докато допира гръб на стената и се свлича на пода.

Сетне чувам, че сестрите тичат към нас и викат ли, викат. Пристигнаха с онзи дебелия пазач, същия, когото госпожица Емили цапардоса през нощта, когато избяга. Избутаха ме от стаята, избутаха и младежа. Аз го гледах право в лицето, докато го изблъскваха навън, господин Паркър, и ви казвам, че той бе пребледнял като смъртник, все едно, че му отнемаха най-скъпото на света, все едно, че е видял да умира най-любимият му човек. Лицето му, ach, herr Parker, ах, прощавайте, значи, само да бяхте видели лицето му тогава. Той пак викаше: „Мамо, мамо…“, но тя не се обади.

Сетне дойде полицията и го отведе. А две сестри се върнаха, за да я питат — Емили питаха — дали е вярно онова, дето той твърдял. А тя им каза „НЕ!“ и аз я чух, както сега чувам вас. Каза още, че нямала син, нямала дете и не разбирала какви ги дрънка онзи младеж.

Да, ама същата нощ плака дълго и сърцераздирателно и аз я чувах през стената. Помислих си, че няма да се спре и ще умре. Затова влязох при нея, прегърнах я и се опитах да я успокоя, но тя повтаряше само едно нещо…

Шнайдер замълча, а ръцете й се раздрусаха силно. Стиснах пръстите й успокоително, а тя сграбчи ръката ми и дълго не я пусна. Стоеше със затворени очи, цялата разтреперана и я стискаше. За миг ми се стори, че ме взема за свое дете, за някой от онези, които рядко идват или изобщо не идват на посещение, които я бяха оставили така — на доизживяване в този северен приют, зарязана почти на произвола на съдбата. След известно време отвори очи и ме пусна. Сега се бе успокоила, ръцете й бяха стабилни.

— Госпожо Шнайдер — осмелих се аз, — какво повтаряше?

— Само едно: „Сега вече ще ме убие!“, „Сега вече ще ме убие!“… — отвърна старата жена.

— Кого е имала предвид? Младежа, който бе при нея ли?

Питах, но се досещах за отговора. А тя поклати глава и рече:

— Не, не той, а другия. Онзи, от когото винаги се е бояла — че ще я намери и довърши. И никой не е в състояние да я спаси от него… Онзи, който дойде по-късно — изведнъж добави Шнайдер. — Научил някак си и дойде…