Дарк Холоу [bg]

Забелязах, че Луис е неспокоен: очите му прекалено много играеха наоколо, спираха се по лицата на хората в ресторанта и отвън.

— Няма да ни нападне посред бял ден — рекох.

— Можел е да се опита снощи — отвърна той.

— Да, но не го направи.

— Причината е една: иска да ни предупреди, да очакваме смъртта си в постоянен страх. Това го възбужда най-вече — страхът.

Повече не говорихме за Стрич.

Преди да тръгна по моя маршрут, реших да проследя друга карта — въображаема. Да посетя местата, където би могло да са се отбили Елън и гаджето й, когато са напускали градчето. Първо спрях в един сервиз и помолих механика да ми сложи вериги на гумите. Не знаех какво ме очаква по северните пътища.

Шофирах и непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. Опасявах се, че Стрич може да е тръгнал след мен. Но не забелязах нищо подозрително, пътищата бяха съвсем пусти. На около две мили извън града имаше знак за природни забележителности — красива планинска верига. Към нея водеше стръмен път и на завоите се поизмъчих. По-нататък два второстепенни пътя се отделяха на изток и на запад, но аз си останах на главното шосе, докато стигнах до широк паркинг, откъдето се откриваше прекрасна гледка над хълмиста равнина и след нея планина. На запад просветваха водите на езерото Регид Лейк, до тях се ширеше зеленото море на щатския Бакстър Стейт Парк, а планината Катадин се падаше на североизток. Всъщност паркингът бе и краят на шосето за обикновени автомобилисти. По-нататък пътищата принадлежаха на дърводобивните фирми и би било смърт за амортисьорите на обикновен автомобил да мине по тях. Тук всичко бе побеляло от снега. Природата бе студена и много красива. Сега разбрах защо жената в мотела им бе препоръчала да посетят тези места. Колко ли великолепно ще изглежда окъпаното в златото на изгрева езеро?

Върнах се към двойното разклонение. Източният път бе покрит с дълбок сняг, пък и в далечината се виждаха паднали дървета и гъсти храсти. Отстрани също имаше гъста гора с дебели черни стволове. Поех по западната отсечка, която постепенно променяше посоката си и тръгваше на северозапад, за да заобиколи неголямо езеро, може би миля дълго и половин — широко. По бреговете му растяха борове и букове с оголени клони. На западния бряг забелязах тясна пътека, която навлизаше навътре в гората. Оставих колата и тръгнах по нея. Съвсем скоро крачолите на джинсите ми се понамокриха и натежаха.