Дарк Холоу [bg]

— Тези приказки не оправдават оставането ти при него — рекох и веднага млъкнах, защото от подобен разговор можеше да последват само неприятности. — Във всеки случай всичко това е в миналото. Каквото било, било — добавих, за да загладя нещата.

Тя извърна лице, но преди това в очите й прочетох огорчението.

— Ти изневерявал ли си на съпругата ти?

— Само с бутилката.

Тя тихо се разсмя и ме погледна иззад падналата отново над очите коса.

— Не съм сигурна кое от двете е по-доброто за една жена. С бутилката май е по-зле.

Усмивката й изчезна, появи се нещо като състрадание и нежност.

— Ти още тогава беше някак изпълнен с вътрешна болка, Чарли. Дори още в онези години. Много ли си страдал оттогава насам?

— Изборът не беше мой, но имам вина за онова, което ми донесе болката.

В същия миг изпитах странно усещане — сякаш околните повече не съществуват. Двамата останахме в нещо като изпълнен със светлина оазис, а наоколо ни плъпнаха само неясни сенки. Отвъд масата започваше някакъв друг свят — свят на призрачни и неясни форми и фигури, които играеха и проблясваха като призраци на мъртви звезди.

— А какво си правил, Чарли? — рече тя и усетих ръката й нежно да докосва моята.

— Нали ти самата каза — връщал съм със същата монета, убивал съм, наранявал съм. А сега се опитвам да изкупя вината си.

Стори ми се, че наоколо мракът се сгъсти, сенките се приближиха, но те не бяха вече местните хорица, които похапваха и говореха за своите си проблеми, за битието на малкото градче. Приближаваха се фигурите на загубените и прокълнатите, а сред тях бяха и онези, които преди време бях наричал съпруга, любов, дете.

Лорна се изправи и нормалният свят се върна на място.

Околните хора и предмети отново застанаха пред очите ми, а духовете на миналото се стопиха в неведомото. Тя ме погледна отгоре, а ръката ми гореше там, където я бе докоснала.

— Е, каквото било, било, Чарли — повтори тя думите ми. — Така ли стоят нещата между нас?

Отлично разбирах, че границата между нашето общо минало и настоящето все по-силно избледнява. И двамата може би неволно отваряхме стари рани, а те отдавна би трябвало да са зарасли и потънали в забрава. Не биваше да го правим. Премълчах, а тя рязко разтвори чантата, извади пет долара и ги остави на масата. Сетне се обърна и си тръгна. Остана усещането от докосването й и бледият аромат на парфюм. Досущ обещание — дадено и все още неизпълнено.