Договорът „Паганини“ [bg]

Изведнъж на вратата се звъни.

Пенелопе трепва, сърцето й започва да бие силно и бързо.

Отива до монитора и натиска копчето на домофона. Полицайката в коридора поглежда в камерата и съобщава, че е дошла майка й.

— Пени, Пени? — чува тя тревожния глас на майка си.

Пенелопе завърта ключалката, механизмът отговаря с кликване и отваря тежката стоманена врата.

— Мамо — казва тя с усещането, че гласът й не може да надвика мъртвата тишина, възцарила се в апартамента.

Пуска майка си, затваря и заключва отново, като остава на вратата. Стиска устни и започва да трепери, но прогонва всякаква емоция от лицето си.

Поглежда майка си, но не се осмелява да срещне погледа й. Готова е да приеме укора й, че не е защитила сестра си.

Клаудия прави няколко предпазливи крачки в антрето и внимателно се оглежда наоколо.

— Грижат ли се за теб, Пени? — пита тя.

— Сега се чувствам добре.

— Но трябва да те охраняват.

— Правят го, тук съм в безопасност.

— Това единствено има значение — казва Клаудия едва доловимо.

Пенелопе се опитва да преглътне сълзите си. Заседнали са в гърлото и й причиняват болка.

— Трябва да се справя с много неща — продължава майка й и извръща лице. — Не мога да проумея… просто не мога да проумея, че трябва да организирам погребението на Виула.

Пенелопе бавно кима. Изведнъж майка й протяга ръка и нежно я погалва по бузата й. Пенелопе трепва неволно и майка й бързо отдръпва ръката си.

— Казват, че скоро всичко ще приключи — обяснява Пенелопе. — Полицията ще залови оня мъж… който… уби Виула и Бьорн.

Клаудия кимва и се обръща към дъщеря си. Лицето й е открито и беззащитно и Пенелопе учудена вижда, че майка й се усмихва.

— Благодаря ти, че си жива — казва Клаудия. — Че те имам, това единствено има значение за мен, само това…

— Мамо.

— Малкото ми момиченце.

Клаудия отново протяга ръка, но този път Пенелопе не се отдръпва.