Леговище от кости

Но ако разшири нашите владения, ако ни подари от своето богатство или ни възхвали, го наричаме доброжелател.

Според това определение Истинската властелинка беше самото зло. Нейната цел беше да разруши света на Габорн, да лиши от всичко него и народа му, да им отнеме включително и живота.

Как би могъл да я победи? Как би могъл да я унищожи?

Така бе потънал в мислите си, че тичаше почти слепешком. Изскочи иззад един ъгъл и чу стенание. Беше като стон на човек, който изпитва силна болка.

Спря задъхан насред стърчащите по стените на тунела зъбери. Опита се да не издаде никакъв шум, да нормализира дишането си и да укроти пулса си.

— Помогни ми! — извика някой пред него.

Човекът едва говореше от болка. Стоновете му отекваха от всички страни и Габорн се разтревожи дали не го е подминал в тъмнината.

— Ей? — подвикна той.

Запристъпва внимателно напред. Бледата зеленикава светлинка на пръстена му бе помръкнала и не стигаше на голямо разстояние. Хълцанията престанаха.

Габорн се приближи до ъгъла и зърна нещо на земята — облян в кръв и бял като сняг човешки крак. Пръстите му бяха почернели, а мускулите — болезнено изопнати.

Стоновете иззад завоя се подновиха.

Габорн застана нащрек. Земните сетива го предупредиха за опасност.

Усети, че това е капан. „Халите са оставили стръв. И когато изляза иззад завоя, ще се нахвърлят върху мен.“

Пулсът му се качи в гърлото и по челото му изби пот. Стисна копието и бавно запристъпва напред, опрял гръб в стената.

След няколко стъпки видя две ръце с почернели и извити като нокти пръсти.

„В името на Стихиите — изруга наум Габорн. — Какво са му направили?“

Представи си потънала в локва кръв безпомощна пихтия с изтръгнати ръце и крака. Само могъщ Владетел на руни с десетки дарове на издръжливост би могъл да живее толкова дълго в това състояние.

— Помощ! — отново дочу вик: по-отблизо, но по-немощен.

Габорн внезапно усети колко е изтощен. Бе тичал дни наред като в несвяст и въпреки всичките си дарове бе грохнал. Стените на пещерата му се сториха някак призрачни, нематериални, а той самият сякаш се бе отделил от тялото си.

— Ей? — викна пак Габорн. — Има ли хали около теб? Това да не е капан?

Чу задавен звук, сякаш онзи се зарадва, че чува познат глас.

— Не, няма хали — отвърна едва-едва той. — Не хали ми сториха това.

Гласът му звучеше познато и Габорн зави зад ъгъла — и се изненада, че говорещият е съвсем наблизо.

Вторачи се към земята. Раци-слепци бяха издълбали дупки в стената на тунела, а близо до тях лежеше останка от човек — без ръце и без крака. С посивяла червеникава коса и брада. С лице, обърнато към мрака. Раците бяха върху него и го изяждаха. Но той все още беше жив — Габорн видя гърдите му да се издигат и да се спускат.