Леговище от кости

„Тогава ги дръж отговорни заради слабостите им — продължи да шепне гласът. — Но ги наказвай заради прегрешенията им според онова, което са заслужили, а не за удовлетворение на собствения ти гняв.“

Габорн се замисли.

Почувства се глупаво. Бе огорчил Земния дух и загуби способността да предупреждава своите Избрани за грозящата ги опасност. Заради собствената му слабост много жени и деца тази вечер щяха да загинат в Карис.

„Кой ще ме накаже заради собствената ми слабост?“, запита се той.

Знаеше отговора. Много хора щяха да загинат, а той щеше да остане жив и това щеше да е наказанието му.

Но дали имаше още нещо, което би могъл да стори?

Ерден Геборен беше казал, че трябва да обича жестоките и лукавите, да извлича полза от тях, дори когато са толкова заслепени от алчност и омраза, че не могат да осъзнаят собствените си интереси.

Нещо не бе точно така. Габорн се усъмни в преводаческите умения на Йоме. Ерден Геборен често се бе затруднявал да намери точната дума, зачерквайки една, за да постави друга на мястото й и отново да я зачеркне. Сякаш собственият му език бе прекалено несъвършен в сравнение с езика на Сияйните.

Какво искаше да каже с това „да обичаш“ жестоките? Как може да обичаш един жесток човек, без да обичаш жестокостта? Освен ако „обич“ не означаваше емоция, а понятие. Може би съвършеният смисъл на обичта към някого бе стремежът да разшириш хоризонтите му, да му помогнеш да стане по-добър дори ако той няма желание да го направи.

Габорн тичаше слепешката през тунела, почти по интуиция. Раци-слепци и други гадини сякаш не помръдваха от страх. Подът бе прояден от дребни насекоми. От тавана висяха каменни дървета, усукали клоните си в спираловидни корони.

С периферното си зрение забеляза близо до тавана на тунела светло петно.

Погледна нагоре и то изчезна.

„Отражение от опаловата ми игла“ — помисли си Габорн.

Спомни си нещо, което му бе казал дядо му: „Добротата е като хвърлен в спокойно езеро камък. Вълнички набраздяват повърхността му във всички посоки, докосвайки всичко около себе си, и след време се връщат обратно към онова, което ги е причинило. Казваш «здравей» на някого, похвалваш работата му и така правиш деня му по-светъл. Той постъпва така с други хора и скоро целият град почва да се усмихва и дори непознати те поздравяват с усмивка. Добротата е заразна. Злобата също.“

Ерден Геборен бе нарекъл локъса „сянка“, мрак, чиито изпарения обгръщат всичко наоколо.

„Възможно ли е да съществува добър локъс? — запита се Габорн. — Възможно ли е да съществуват създания на светлината, които са способни на същото?“

Нещо се спусна с всичка сила върху него, прониза го някакво познание. Разтърси го като изкрещяна дума, като отдавна забравен спомен. Но изпита усещането, че ги изрича някой отстрани.

„Да, съществуват Лъчезарни“, прошепна отново гласът.

Той отново зърна плахата светлина над главата си. Имаше форма на огромна птица, чайка с грациозно извити крила, която се плъзгаше в бавни кръгове.