Леговище от кости

— Само си помисли — продължи той. — Пресни плодове — мандарини, пъпеши и фурми за закуска. Чудесни агнешки ребърца, поръсени с мед и кимион, печени върху въглени от ябълка; току-що уловен червен костур; пълнен паун с ориз и гъби.

— Искааам — проплака отново момченцето със сълзи на очи.

Тя стисна още по-силно ръката му да кротува и попита:

— И какво, ако го направя? Ще нахраниш ли братята и сестрите ми?

Беше дете и вероятно знаеше, че ако мъж или жена дадат дар, за децата им ще бъдат полагани грижи до края на живота им. Турауш поклати печално глава.

— Ако беше голяма, можехме да сключим такава сделка. Но ти си още дете и твоят дар не е кой знае колко ценен. Понеже си малка, нямаш такава голяма издръжливост като един възрастен — излъга я той. В края на краищата трябваше да си изпълни квотата. — Тъй че, ако малкото ти братче също иска да се нахрани, и то трябва да даде дар.

И той се усмихна на момченцето. Турауш рядко бе прибягвал до вземане на дарове от толкова малки деца. Но тези двете изглеждаха достатъчно здрави.

— Чувала съм, че боли — не се съгласи момичето.

— Съвсем малко и само за миг — отвърна Турауш.

В тона му прозвуча обещание за доживотна радост, макар че техният живот нямаше да продължи кой знае колко дълго. Радж Атън имаше нужда от издръжливост и едно недохранено дете едва ли щеше да изкара даже зимата с нейните болести.

— А сестричките ми? — попита момичето. — Кой ще се грижи за тях?

— На колко години са?

— Едната на три, а другата току-що навърши годинка.

Турауш свъси чело. Такива деца бяха прекалено малки, за да дадат дарове. Един Посветител трябваше съзнателно и от цялата си душа да отдаде даровете си, а малки дечица, които не биха могли да си дадат сметка за последиците, не можеха съзнателно да вземат подобно решение.

„Все пак — помисли си Турауш — може да ги отглеждаме няколко години, докато пораснат достатъчно.“

— Ще ти предложа нещо. Ако ти и братчето ти дадете дарове, вероятно мога да уредя и сестричките ти да се нахранят. Всъщност познавам една много добра жена, която отдавна иска да си има дъщеря. Тя ще е истински щастлива да бъде благословена с две.

— А големият ми брат?

— Разкажи ми за него.

— Казва се Балимар. Достатъчно е голям, за да работи. Но миналото лято го намушка един бик и едва сега проходи отново.

— Значи се оправя?

— Да — отвърна момичето. — Много е силен.

Турауш се замисли. Балимар вероятно нямаше да може да даде издръжливост сега, но можеше да даде мускули. Той с положителност се чувстваше отговорен за по-малките и ако Турауш успееше да ги прикотка в замъка, лесно щеше да го убеди да ги последва.

— Сигурен съм, че можем да се договорим. Хайде да вървим да вземем вашите дарове и да се нахраните. След това ще говоря с Балимар.