Диърборн гребеше в късния следобед, без да спира, с помътнели от изтощение очи. Струйки пот се стичаха по страните му и от носа му и цялата му риза бе просмукана от потта.
— Почти стигнахме — каза той. — След завоя трябва да е замъкът.
Гребеше вече четири часа, без да спре за почивка. Следеше течението и насочваше лодката към бързеите, за да се придвижват с по-голяма скорост.
Шемоаз се тресеше от студ. Опита се да се овладее. Загледа се в гладката зелена вода и се опита да се наслади на слънчевите лъчи, които затопляха кожата й. От тях сякаш се чувстваше по-чиста, като че ли топлината им изпепеляваше заразата в нея.
— Реши ли какво да дадеш? — попита Диърборн.
— Метаболизъм — отвърна тя след дълга пауза.
Последствията от даряването му бяха най-безопасни. Не биха засегнали детето, а също така и на нея не биха навредили особено. Лесно можеше да го отдаде. Ако Габорн победеше и успееше да унищожи халите, тя щеше да се събуди някой ден след приключването на битките, превърнали се в кошмарен сън, който постепенно избледнява.
Диърборн изсумтя. Очевидно не беше доволен. Отдавайки своя метаболизъм, тя всъщност щеше да го изостави. Щеше да спи, докато той остарява. Но очевидно нищо не бе в състояние да я разубеди.
Пътуването по реката напомняше приятен излет. Бреговете бяха обрасли с котешки опашки, а над водата подскачаха пъстърви, за да налапат някоя мушичка. Край брега плуваха зеленоглави патици, без да откъсват нито за миг очи от малките си. Шемоаз видя един елен да изскача от леговището си под една ябълка.
Щом подминаха завоя, Шемоаз видя замъка Силвареста — ограден с крепостни стени град, издигнат върху един продълговат хълм; високите наблюдателни кули приличаха на прицелили се в небето сиви стрели. От такова разстояние почти не се забелязваха разрушенията, причинени от яростта на Сияйния на мрака. Гнездата на грааците скриваха голяма част от разрушената Кралска цитадела и Цитаделата на Посветителите. Единствено изпепелената трева по околните хълмове напомняше за скорошната битка.
Шемоаз се изненада от струпалите се около замъка тълпи. По околните хълмове бяга опънати десетки ярки палатки и шатри. Пушеците на огньовете висяха над полето като сиви паяжини. Покрай брега бяха завързани конете.
Преди пристигането на Сияйния на мрака Шемоаз живееше в града. Над четиристотин хиляди души лагеруваха покрай градските стени, нетърпеливи да срещнат Земния крал. Предупреждението на Габорн ги бе накарало да се скрият из околните гори от Сияйния на мрака. Сега като че ли всички се бяха завърнали.
— Погледни ги! — възкликна учудена Шемоаз. — Сякаш са дошли на панаир.
Диърборн вдигна глава, без да спира да гребе, погледна през рамо и изсумтя от изненада. Стотици жени и деца перяха дрехите си и пълнеха ведра с вода по брега.
Шемоаз подвикна на една от перачките:
— Защо са тук всички тези хора?
— Земния крал се нуждае от дарове — отвърна жената.
— Това не е възможно — прошепна Шемоаз на Диърборн. — Невъзможно е толкова народ да се е струпал да даде дарове. Сигурно има друга причина. Може би са се скрили от плъховете.
— Снощи нападнаха ли ви плъховете? — попита Диърборн жената.
— Нападнаха ни — отвърна тя. — Изподавиха се в рова. А торбаланите се справиха с онези, които успяха да изкатерят градските стени.
Жената не изглеждаше особено притеснена и Шемоаз й завидя. В Ейбълтън битката с плъховете беше наистина много по-свирепа.
Диърборн спря лодката и Шемоаз стъпи в овесеното стърнище на брега и огледа за следи от сражението. Градът изглеждаше спокоен.
— Плъховете не убиха ли конете ви? — продължи да разпитва Шемоаз възрастната жена. — Не събориха ли палатките ви?
— Всички бяхме в замъка — отвърна тя. — Скрихме се. Натъпкахме се по мазета и гробници.
— И се намери място за всички? — не можеше да повярва Шемоаз.
— Ох, не — отвърна жената. — Някои се качиха в старите железни мини в Дънуд, натъпкани като в дядовата ръкавичка. Плъховете въобще не са успели да стигнат дотам. Сигурно торбаланите са ги изтрепали до един.
