Властелинът на пръстените

Сетне изсумтя, седна и прошепна на Фродо:

— Аз лично го съчиних за Дунадан — много отдавна, когато за пръв път ми разказа историята си. Почти съжалявам, че приключенията са привършили и че не ще потегля с него, когато часът му удари.

Арагорн се усмихна на Билбо, после отново се обърна към Боромир.

— Лично аз ти прощавам съмненията. Не приличам твърде на величествените образи на Елендил и Исилдур, изсечени в покоите на Денетор. Не съм Исилдур, а само негов наследник. Тежък и дълъг живот преживях; левгите оттук до Гондор са само частица в списъка на пътешествията ми. Много планини и реки пресякох, много равнини пребродих, чак до далечните земи на Рун и Харад, където звездите са чужди. Ала доколкото мога да имам родина, тя е на север. Защото тук са живели, баща подир баща, син подир син, безброй поколения наследници на Валандил. Помрачняха нашите дни и изгубихме миналото величие, но Мечът неизменно се предаваше на новия хранител. И още нещо ще ти кажа, Боромире, преди да свърша. Самотни мъже сме ние, Скиталци из Пущинака, ловци — ала ловци на слугите на Врага; защото те са на много места, не само в Мордор. Ако Гондор, Боромире, е бил непоклатима твърдина, то ние изиграхме друга роля. Има много зло, което вашите яки стени и бляскави мечове не могат да удържат. Малко знаете за земите отвън границите ви. Мир и свобода ли рече? Не би ги видял Северът без нас. Страхът щеше да ги смаже. Но когато мрачни създания идват от бездомните хълмове или изпълзяват от сумрачните лесове, те бягат от нас. Кой би дръзнал да броди по друмищата, колко покой би останал нощем из тихите земи или в домовете на простите хорица, ако Дунеданците заспяха или до един потънеха в гроба? И въпреки това получаваме по-малко благодарност от вас. Пътниците ни гледат изпод вежди, селяните ни подхвърлят обидни имена. „Бързоход“ ме нарича онзи дебел мъж, живеещ само на един ден път от врагове, които биха смразили кръвта му, с огън и меч биха съсипали неговото градче, ако не бдяхме неуморно. Ала друго не можем да сторим. Не мъчат грижа и страх простите хорица и нека си останат прости, а ние сме длъжни да ги охраняваме тайно. Расте тревата, годините летят, а това си остава вечна задача на моя род. Но сега светът отново се мени. Нов час наближава. Злото на Исилдур е намерено. Чака ни сражение. Мечът ще бъде изкован наново. Аз ще дойда в Минас Тирит.

— Злото на Исилдур е намерено, казваш — рече Боромир. — Видях лъскаво пръстенче в десницата на полуръста; но казват, че Исилдур загинал още преди да започне нашата епоха на света. Откъде знаят Мъдреците, че това е неговият пръстен? И как е преминал през годините, додето го донесе тук толкова странен пратеник?

— Ще чуеш и това — каза Елронд.

— Но не сега, моля те, Владетелю! — обади се Билбо. — Вече наближава пладне и имам нужда да се подкрепя.

— Не съм те назовал — усмихна се Елронд. — Ала ще го сторя сега. Хайде! Разкажи ни историята си. И ако още не си я описал в стихове, можеш да я изложит с прости думи. Колкото по-кратък бъдеш, толкова по-скоро ще се подкрепиш.

— Много добре — каза Билбо. — Ще сторя както повеляваш. Ала сега ще разкажа истинската история и ако някои са ме чували да я описвам другояче — той изви очи към Глоин, — моля ги да забравят и да ми простят. В ония дни само желаех да обявя правата си над съкровището и да се очистя от името „крадец“, с което бях опетнен. Но може би сега разбирам нещата малко по-добре. Както и да е, ето какво се случи.