Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Уви, да! — каза Елронд, — Исилдур го взе, а не биваше. Трябваше тогава да го запратят в огъня на Ородруин, там, где бе сътворен. Ала малцина забелязаха що стори Исилдур. Той единствен стоеше до баща си в оная сетна борба на живот и смърт, а край Гил-галад бяхме само Кирдан и аз. Но Исилдур не послуша съвета ни. „Ще го взема като кръвен откуп за баща си и брат си“ — каза той; и щем или не щем, той го прибави към съкровищата си. Ала скоро бе предаден от него и загина; и на Север, нарекоха Пръстена „Злото на Исилдур“. Все пак може би смъртта бе по-добра от другото, що можете да го сполети.
Само на Север стигнаха тия вести и само малцина ги узнаха. Нищо чудно, че не си ги чувал, Боромире. От клането на Перуникови поля, където загина Исилдур, се завърнаха само трима мъже след дълго скитане из планините. Един от тях бе Отар — оръженосецът на Исилдур, който носеше парчетата от меча на Елендил; той ги връчи на Валандил, наследника на Исилдур, оставен тук в Ломидол, защото бе още малко дете. Ала Нарсил бе строшен, светлината му изгасна и до днес не са го изковали наново.
Безплодна ли нарекок победата на Последния съюз? Не съвсем, ала все пак тя не постигна целта си. Саурон бе погубен, но не унищожен. Пръстенът му бе изчезнал, но не разбит. Черната кула бе срутена, но основите й оставаха в земята, защото са били сътворени от силата на Пръстена и ще траят, докато той съществува. Много елфи, много могъщи мъже и много от техните другари загинаха във войната. Анарион бе погубен, Исилдур бе погубен, Гил-галад и Елендил напуснаха този свят. Никога вече не ще има такъв съюз на елфи и хора, защото хората се множат, а Първородните намаляват и двата рода все повече се разделят. От онзи ден нататък народът на Нуменор западна и земните му години се скъсяват от век на век.
На Север, след войната и клането на Перуникови поля, хората от Задмория взеха да чезнат и градът им Аннуминас край езерото Бледоздрач потъна в разруха; потомците на Валандил се преместиха във Форност на високите Северни ридове, а днес и там е само пустош. Хората я наричат Насипа на мъртвите и се боят да пристъпят там. Защото народът на Арнор се стопи, враговете му го погубиха и владичеството му отмина, оставяйки само зелени могили по тревистите хълмове.
На Юг царството Гондор изтрая по-дълго; известно време величието му нарастваше, напомняйки донякъде могъществото на Нуменор преди неговата гибел. Високи кули съгради този народ, и мощни крепости, и пристанища с безброй кораби; и народи, говорещи многобройни езици, се прекланяха пред крилатата корона на Кралете Човешки. Престолен град им бе Осгилиат, Цитаделата на Звездите, посред която минаваше Реката. И на изток изградиха Минас Итил, Кулата на Изгряващата Луна върху склона на Планината на Сянката; а на Запад, в подножието на Белите планини, издигнаха Минас Анор, Кулата на Залязващото Слънце. Там, в двореца на Краля, растеше бяло дърво от семето на онова дърво, което Исилдур бе донесъл през морските дълбини, а семето на онова дърво идваше от Ересея, а преди това — от Най-далечния Запад в Деня преди дните от младостта на света.
Но сред бързия бяг на годините в Средната земя родът на Менелдил, син на Анарион се прекъсна, Дървото изсъхна и в жилите на Нуменорците се вля кръв от по-слаби хора. Сетне стражата по стените на Мордор задряма и мрачни създания отново пропълзяха към Горгорот. И след време зли твари излязоха оттам, превзеха Минас Итил, превърнаха я в свое свърталище и в място, изпълнено с ужас; и днес я наричат Минас Моргул, Кула на Магията. Тогава Минас Анор бе преименувана Минас Тирит, Кула на Стражата; и вечно воюват тия две крепости, ала Осгилиат, който лежеше помежду им, бе изоставен и само сенки бродят из руините му.
Много човешки поколения отминаха оттогава. Но Владетелите на Минас Тирит все тъй смело се сражават, отблъскват нашите врагове и удържат Реката от Аргонат до Морето. И ето че тая част от разказа, която се падаше на мен, отива към своя край. Защото в дните на Исилдур Пръстенът-Повелител изчезна незнайно къде и Трите бяха освободени от неговата власт. Ала в ден-днешен над тях отново надвисва заплаха — за наша скръб Единственият е бил намерен. Други ще разкажат как, тъй като в намирането му моята роля е малка.
Той свърши, но мигом пред тях се възправи Боромир, висок и горделив.
— Разреши ми, благородни Елронде — рече той, — първо да разкажа още нещо за Гондор, защото наистина от Гондор идвам аз. И добре би било всички за знаят що става там. Малцина, мисля, познават делата ни и още по-малко се досещат какви заплахи ги дебнат, ако най-сетне рухнем под тежките удари.