Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Не вярвайте, че в земите на Гондор е секнала кръвта на Нуменор, нито че гордостта и достойнството му са забравени. Нашата доблест все още възпира дивите орди от Изтока и удържа на разстояние ужаса на Моргул; и само тъй се съхраняват мирът и свободата в земите зад нас, твърдината на Запада. Но що ще стане, ако не устоим и Реката бъде прекосена?
И все пак може би не е далече този час. Безименният Враг отново се възправи. И пак се издига дим над Ородруин, наричан от нас Съдбовната планина. Мощта на Черната страна расте и ние сме в тежка обсада. Когато Врагът се завърна, народът ни бе изтласкан от Итилиен, нашето прекрасно владение източно от Реката, макар че удържахме там предмостие и гарнизон. Ала през юнските дни на тая година внезапна сеч връхлетя от Мордор и ни помете. Врагът ни превъзхождаше многократно, защото Мордор се бе съюзил с Източното племе и жестоките Харадрими, но не броят ни погуби. Сила имаше там, каквато не бяхме срещали преди.
Някои казваха, че можела да се види като огромен черен конник, като тъмна сянка в лунния сумрак. Където се мяркаше той, безумие изпълваше враговете ни, ала и най-храбрите сред нас тръпнеха в страх, коне и хора отстъпваха и побягваха. Само шепа мъже от Източния ни гарнизон се завърнаха, унищожавайки последния мост, оцелял дотогава сред руините на Осгилиат.
Аз бях в отряда, който удържаше моста, докато други зад нас го рушаха. Само четирима се спасихме с плуване — ние с брат ми и още двамина. Но и сега продължаваме битката и удържаме от край до край западния бряг на Андуин; и чуят ли имената ни, ония, що се прикриват зад нас, изричат възхвали — много възхвали пращат, но малко помощ. Единствени ездачите от Рохан се отзовават днес на повика ни.
През много дълги и опасни левги дойдох в този тежък час с послание за Елронд; сто и десет дни пътувах сам-самичък. Ала не търся съюзници във войната. В мъдростта е могъществото на Елронд, а не в оръжията, твърди мълвата. Идвам да моля за съвет и за тълкуване на заплетени слова. Защото в навечерието на внезапното нападение странен сън споходи моя брат в неспокойната му дрямка, а подир туй го спохождаше често, веднъж го сънувах и аз.
В този сън ми се стори, че източното небе потъмня и отекнаха все по-мощни гръмотевици, ала на запад все още се крепеше бледа светлина и чух как откъм нея вика далечен, но ясен глас:
Малко можехме да разберем от тия думи и ги разказахме на баща си, Денетор, Владетел на Минас Тирит, по-мъдър от мъдрите в Гондор. Едно каза той, че в древни времена Имладрис било елфическото име на далечна северна долина, където живеел Елронд Полуелф, най-велик сред властелините на мъдростта. И тъй, виждайки в колко отчаяно положение сме изпаднали, брат ми пламна от нетърпение да послуша съня и да потърси Имладрис, но пътят бе несигурен и опасен, затова го поех аз. С болка на сърце ме пусна баща ми и дълго бродих по забравени друмища, дирейки дома на Елронд, за който мнозина бяха чували, ала малцина знаеха где се намира.
— И тук, в дома на Елронд, още много неща ще ти се разкрият — изрече Арагорн, ставайки на крака. Той хвърли меча си на масата пред Елронд и острието му беше пречупено на две. — Ето Меча, що бе строшен!
— А ти кой си и що общо имаш с Минас Тирит? — запита Боромир, оглеждайки учудено изпитото лице на Скиталеца и овехтелия му плащ.
— Той е Арагорн, син на Араторн — каза Елронд, — подир безброй прадеди последен носител на наследството на Елендиловия син — Исилдур от Минас Итил. Той е Вожд на Дунеданците от Севера, а малцина са останали днес от този народ.
— Значи изобщо не е мой, на теб принадлежи! — възкликна изуменият Фродо и рипна на нозе, сякаш очакваше незабавно да му поискат Пръстена.
— Не принадлежи на никого от нас — отвърна Арагорн, — ала е било предопределено ти да го носиш донякъде.
— Извади Пръстена, Фродо! — тържеетвено изрече Гандалф. — Удари часът. Повдигни го и тогава Боромир ще разбере остатъка от загадката си.
Настъпи тишина и всички погледи се обърнаха към Фродо. Внезапно засрамен и боязлив, той бе изпълнен от могъщо нежелание да разкрие Пръстена и дори да го докосне. Искаше му се да е нейде далеч оттук. Пръстенът сияйно заблещука, когато го издигна пред Съвета в трепереща длан.
— Вижте Злото на Исилдур! — каза Елронд.
Боромир се взря в древния предмет и очите му проблеснаха.