Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Гандалф утихна, загледан през колонадата на изток, към далечните върхари на Мъгливите планини, в чиито велики корени тъй дълго се бе крила заплахата за света. Въздъхна.
— И тук е моята вина — каза той. — Словата на Саруман Мъдрия приспаха съмненията ми, а трябваше по-рано да подиря истината и днес опасността щеше да е по-малка.
— Всички бяхме виновни — каза Елронд — и може би ако не бе твоята бдителност, Мракът вече щеше да е над нас. Но продължавай!
— Още от самото начало сърцето ми предчувстваше злината въпреки всички доводи — продължи Гандалф — и аз пожелах да узная как този предмет е попаднал у Ам-гъл и колко дълго го е притежавал. И тъй, задебнах го, защото се досещах, че не след дълго ще изпълзи от мрака да дири съкровището си. Той дойде, ала избяга и не бе открит. И тогава, уви, аз изоставих нещата и само бдях и чаках, както прекалено често постъпвахме всички. Времето отминаваше с безбройните си грижи, докато един ден съмненията ми отново се разбудиха и изведнъж прераснаха в страх. Откъде идваше пръстенът на хобита? Що можете да се стори с него, ако страхът ми бе основателен? Трябваше да реша. Ала не споделих опасенията си с никого, знаейки каква заплаха крие ненавреме нашепнатото слово, ако се разчуе. През всички дълги войни с Черната кула предателството е било най-големият ни враг. Това бе преди седемнадесет години. Скоро разбрах, че всевъзможни съгледвачи, дори зверове и птици се трупат около Графството, и страхът ми нарастна. Потърсих помощ от Дунеданците и стражата им се удвои и аз открих сърцето си пред Арагорн, наследника на Исилдур.
— А аз — каза Арагорн — те посъветвах да тръгнем по следите на Ам-гъл, колкото и късно да изглежда. И тъй като ми се стори справедливо наследникът на Исилдур да поправи неговата грешка, потеглих с Гандалф на дълго и безнадеждно издирване.
След това Гандалф разказа как са претърсили всяко кътче на Дивите земи, чак до Планините на Сянката и стените на Мордор.
— Там чухме слухове за него и се досетихме, че дълго е обитавал из мрачните хълмове, ала не го открихме и накрая аз се отчаях. Тогава, в отчаянието си, отново си спомних за пробата, която би могла да направи ненужно издирването на Ам-гъл. Самият пръстен можете да покаже дали е Единственият. Припомних си думи, изречени пред Съвета — думи на Саруман, небрежно изслушани навремето. Сега ясно ги чувах в сърцето си. „Всеки от Деветте, Седемте и Трите има свой собствен камък — бе казал той. — Единственият — не. Той беше кръгъл и без украса, сякаш бе някой от по-дребните пръстени, ала създателят му бе вградил в него знаци, които може би и днес изкусният ще види и разчете.“ Какви са тия знаци, Саруман не бе казал. Кой ли щеше да ги знае сега? Създателят. А Саруман? Макар и велика, неговата премъдрост трябваше да има извор. Чия ръка освен Сауроновата бе държала този предмет, преди да се изгуби? Единствено ръката на Исилдур. С тази мисъл аз изоставих гонитбата и спешно заминах за Гондор. В прежни дни там приемаха охотно членовете на моя орден и най-вече Саруман. Той често гостуваше за дълго на Владетелите на града. Ала Владетелят Денетор ме прие не тъй дружелюбно, както преди и неохотно ми разреши да подиря из свитъците и книгите в хранилищата. „Чети, ако наистина търсиш, както твърдиш, само записи за древните дни и за основаването на Града — рече той. — За мен миналото е по-ясно от онова, що предстои и там е моята грижа. Но не ще откриеш нищо неизвестно за мен, мъдреца на този Град, освен ако си по-изкусен дори от Саруман, който дълго проучваше нашите записи.“ Тъй рече Денетор. И все пак в хранилищата му лежат летописи, които днес малцина, та били те и мъдреци, могат да разчетат, защото писмената и езикът им са станали неясни за родените отпосле. И още, Боромире, откакто загинаха кралете, до ден-днешен в Минас Тирит лежи непрочетен от никого, освен от Саруман и мене, един свитък, написан от самия Исилдур. Защото Исилдур не си е заминал веднага подир Мордорската битка, както разказват някои.
— Някои на Север може би — прекъсна го Боромир. — Всички в Гондор знаят, че най-напред той отишъл в Минас Анор и поживял там с племенника си Менелдил, за да го обучи, преди да му повери властта над Южното Кралство. По онова време посадил там в памет на брат си последната фиданка от Бялото Дърво.
— Ала по онова време е изписал и този свитък — каза Гандалф — а това, изглежда, не се помни в Гондор. Защото свитъкът се отнася до Пръстена и ето що е изписал в него Исилдур:
Сега Великият Пръстен ще замине към съкровищниците на Северното Кралство, ала записите за него ще останат в Гондор, където живеят и наследниците на Елендил, та да не идва време, когато да избледнее споменът за великите събития.