Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Взе ли името и телефонния и номер?
— Тайсън, въпросът е, че обществото — ако може да се вярва на тази извадка — е на мнение, че към теб се отнасят несправедливо, независимо дали ти и войниците ти сте убили стотина мъже, жени и деца. Всички смятат, че Пикард е мръсник.
— Горкият Пикард. А ти какво правеше в бара?
— Напивах се.
— Би трябвало да кажеш „Търсех си кучето“. Всъщност ти в чия полза гласува?
— Съблазняваше ме възможността да изнеса обичайната си лекция за незаличимите поражения, оставени от войната във Виетнам, но си спомних, че не мога да свидетелствам срещу съпруга си. Затова хванах Глория за ръката и се измъкнахме от бара.
— Преди да те познаят и да те понесат на ръце по главната улица, нали?
— Беше много неловко положение. Заради Глория. — Тя замислено почеса брадичката си и каза: — Но що се отнася до общественото мнение, то няма толкова да те оправдае, колкото ще осъди Пикард. Демокрацията стига дотук.
— Вероятно си права.
Марси погледна към мъжа си, после добави:
— Казаха ми, че ФБР наблюдава къщата на Пикард, за да го пазят. Знаеше ли го?
— Не. Откъде бих могъл да знам? — Но осъзна, че трябваше да го е разбрал. Трябваше да се досети, че самообладанието, с което Пикард го покани вътре в къщата, е подплатено със силен гръб. Интересно. Непрестанно трябваше да си напомня, че не ставаше дума за личен, а за национален въпрос, че в драмата участваха скрити играчи и хора като Чет Браун, които излизаха на сцената само за момент, след което отново се оттегляха зад кулисите, и че те бяха легион. — А нас наблюдават ли ни? — попита накрая той.
— И да ни наблюдават, определено няма да е за да ни защитят от някоя разярена тълпа, поискала да ни линчува — сви рамене тя. — Никой не ни тормози, ако не броим медиите, и никой не ни е заплашвал. Какво ли говори това за страната ти?
— Говори ми, че съм невинен до доказване на противното.
— Но Пикард е виновен. Виновен е, защото е опетнил името на герой от войната. Ти, приятелю, както и бившия ти шеф Уестморланд, сте недосегаеми като свещена крава. Вие сте се сражавали за отечеството си, ранени сте по време на сражение, а сега ви преследват неблагодарната армия и пристрастната преса. Поне така го чувстват хората. А истината, както и двамата знаем, е че всъщност правителството си върши работата, независимо от непопулярността на действията, които се налага да предприеме. Пресата може да бъде обвинена само в това, че се грижи правителството да не загуби опората си.
— А ти на коя страна си? — попита Тайсън.
— На твоя, по дяволите! — Тя се замисли за момент, после каза меко: — Истинска възможност да проверим дали наистина стоим зад убежденията си имаме само тогава, когато трябва да определим отношението си към нещо, от което сме лично заинтересувани. Ако просто четях за твоя случай във вестниците, навярно щях да искам да те подведат под отговорност и да те осъдят. Но ти си мой съпруг и аз те обичам. Затова ти казвам, че трябва да бягаш, да се скриеш от правосъдието, защото се страхувам, че може да си виновен… — Тя се извърна с гръб към него и Тайсън разбра, че е на ръба да се разплаче.
Той изчака малко, после каза:
— Не мога някак да си представя, че Марси Тайсън може да стане съучастник и да помага на един военен престъпник. Но имаш право — ако заподозреният престъпник е мъжът, когото обичаш, трябва да избираш. Е, добре, госпожо, страшно съм поласкан. Но няма да бягам. В продължение на близо две десетилетия непрекъснато бягах, преследван от стотина окървавени призрака. И те щяха да ме измъчват до деня на смъртта ми. Това беше наказанието ми тук, на земята. Не знам какво са ми приготвили за момента, когато окончателно ще се присъединя към тях, но се уповавам на Бога, че ще бъдат милостиви към мен, когато се срещнем.
— Спри. Стига вече.
— Е, не мога да направя много, но най-малкото мога да се изправя срещу несъвършената система на правосъдие, която сме създали. Както казах, аз вече си изтърпях земното наказание и каквото и да ми направи армията, ще бъде просто без значение.
— За теб, да. Но не и за мен. — Тя овладя гласа си и студено му съобщи: — Аз няма да те чакам.
Тайсън усети леко присвиване в стомаха, но откликна шеговито:
— Ето, това вече е моето момиче.
— Нямам намерение да чакам един луд — добави Марси.
Той не каза нищо. Марси замислено сведе глава.
— Ти каза бори се или бягай — рече тя. — Но има хора, които не правят нито едното, нито другото. Просто чакат държавните служители да почукат на вратата им посред нощ…
— О, моля те, спести ми тези кошмари в стил Кафка. Имам си достатъчно мои кошмари. Все пак живеем в Америка. Тук единствените хора, които могат да почукат на вратата ти посреднощ, са пияниците. И аз не седя и не чакам съдбата си като някой парализиран от страх заек. Боря се.