Обречен на мълчание

— Да се боря, или да бягам? — каза той. — Това е въпросът. Май предпочитам да се боря.

— Нека те попитам нещо. — Тя седна отново на края на леглото. — Ако аз бях човекът, когото очакваше затвор, щеше ли да обмисляш възможността да напуснеш страната заедно с мен?

— Да.

— Добре, аз искам да дойда с теб. Ти не ме насилваш, аз ти го предлагам. Никога няма да те упрекна за това.

— Сега е лесно да се каже.

— Бен, защо искаш да останеш?

— Защото съм оптимист. Мисля, че мога да спечеля.

— Веднъж ми каза — беше в деня, когато всичко това започна че тази игра ще се води от военните, според техните правила. Беше много проницателен. Не забравяй, че сам го каза.

— Трябва да ти призная, че сега като гледам военното правораздаване и си припомням нещата, започнах да го уважавам повече.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен, военните вече са изпратили писмо до началника на затвора в Либънуърт с указания за условията, при които искат да излежаваш присъдата си.

— Е, ако това се случи — изкашля се Тайсън, — след като изляза, поне ще съм изплатил дълга си към обществото. И ще мога да доживея нормално живота си.

— За кое общество говориш? За обществото, което не дава пукната пара за онова, което си извършил или не си извършил в някаква затънтена страна, преди цели две десетилетия? Половината от нацията изобщо не се интересува дали си виновен или невинен, а другата половина е във възторг от факта, че си видял сметката на стотина жълти само за един ден.

— Не! Това за което говориш, не е моята страна. Тя го погледна с любопитство, после му отговори:

— Опасявам се, че е. И страната иска главата на нещастния Пикард, а не твоята.

— Глупости.

— Така ли? Ти просто не знаеш какво става.

— Говориш като мен по времето, когато просто бях един от мълчаливото болшинство преди двайсет години.

— Очите ми започват да се отварят. Всъщност преди около седмица ми се случи нещо доста интересно. Бях в хотел „Америкън“ с Глория Джордан, майката на Мелинда. Мястото доста се различава от любимите ти кръчми, където работниците се развличат след края на работния ден. И бирата не струва четири долара. Там ходят хора от деловите кръгове и местния елит. И за какво мислиш говореха в бара?

— За възхода или упадъка на бродуейските сцени.

— Не, сър. Говореха за теб.

— Сериозно?

— И всеобщото мнение бе „Виновен, но кой го интересува всичко това“? Или „Виновен, но с редица смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства“. А няколко души подхвърлиха, че може и да си невинен, защото си извършил всичко под въздействието на временно умопомрачение.

— Изобщо не е временно. Все още съм женен за теб.

— Един господин даже предложи да ти дадат медал, въпреки че не можа да посочи кой би бил най-подходящ за целта.

— Вече получих виетнамския кръст за храброст за това сражение. Да не пресилваме нещата.

— Една дама пък изказа сериозни съмнения, че такъв хубав мъж като тебе е могъл да извърши подобно нещо.