Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— И свирка „хващай греблата“.
— Да. Знаеш ли, ако скрием онзи барабанчик, мога да пратя тук Сторми да им отмерва такта.
— Отвратително чувство за хумор имаш, Геслер.
— Знам. Работата е, че Сторми разказва най-скучните морски истории на света. Ще направя услуга на всеки, когото срещне отсега нататък, като подсоля малко нещата.
— Не говориш сериозно, нали?
Ефрейторът въздъхна.
— Не. Не искам да побърквам никого, магьоснико.
Върнаха се на палубата. Другите ги зяпнаха. Геслер сви рамене.
— Точно каквото бихте очаквали. Стига да сте съвсем побъркани, разбира се.
— Какво пък — отвърна Фелисин, — компанията е съвсем подходяща.
Кълп закрачи към люка за капитанската каюта. Ефрейторът прибра меча си и го последва. Люкът водеше две стъпала надолу и след това — в камбуза. В средата на помещението имаше голяма дървена маса. Срещу тях имаше втори люк, водещ към тесен проход с нарове от двете страни. В отсрещния му край беше вратата на капитанската каюта.
Наровете бяха празни, но отрупани с дрехи и лични вещи — очакващи притежателите си, които вече нямаха нужда от тях.
Вратата на каютата се отвори със силно скърцане.
Въпреки всичко, което бяха видели досега, сцената вътре се оказа ужасяваща. Непосредствено зад входа се виждаха четири трупа, три от които се бяха сгърчили болезнено в пози на внезапна смърт. Онова, което ги беше убило, буквално ги беше прекършило, без да нарани кожата. Изключението седеше на капитанския стол на масата с картата, все едно че ръководеше сцена на Гуглата. От гърдите му стърчеше копие, забито чак през стола. В скута на тялото блестеше локва кръв — отдавна бе спряла да тече, но все още изглеждаше мокра.
— Тайст Андий? — попита шепнешком Геслер.
— Приличат — отвърна тихо Кълп, — но не съвсем. — Пристъпи в каютата. — Кожите им са сиви, а не черни. А и не изглеждат особено… изтънчени.
— За Тайст Андий от Дрифт Авалий разправят, че били големи варвари… не че някой жив е стъпвал на острова.
— Във всеки случай не се е връщал жив — съгласи се Кълп. — Но тези тук са облечени в кожи — почти необработени. Погледни и накитите им… — Четирите трупа бяха накичени с фетиши от кости, нокти, зъби от всевъзможни зверове и лъскави раковини. И следа нямаше от фините изделия на Тайст Андий, каквито Кълп беше виждал много пъти. Нещо повече, и четиримата бяха с кафява коса, дълга, невчесана и сплъстена. Косата на Тайст Андий биваше или сребристобяла, или катраненочерна.
— Какво, в името на Гуглата, виждаме тук? — попита Геслер.
— Убийците на кюонските моряци и на Тайст Андий според мен — отвърна Кълп. — След това са навлезли в този Лабиринт, може би по свой избор, или неволно. И са се натъкнали на нещо по-гадно и от тях самите.
— Мислиш ли, че останалите от екипажа са се спасили?
Кълп сви рамене.
— Ако можеш с магия да командваш обезглавени тела, на кой ще му трябва по-голям екипаж от това, което виждаме тук?
— Все пак приличат на Тайст Андий — рече ефрейторът, докато оглеждаше мъжа в стола.
— Май трябва да доведем Хеборик — каза Кълп. — Може би той ще забележи нещо, което да хвърли светлина върху всичко това.
— Изчакай тук — каза Геслер.
Отгоре се чу скърцане — групата вече беше тръгнала да обикаля палубата. Кълп се вслуша в затихващите стъпки на ефрейтора. След това опря ръце на масата и погледът му обходи картите, развити по плота. Една показваше непозната за него земя: назъбена от фиорди крайбрежна линия, обрасла тук-там с борови горички. Навътре в сушата се виждаше бяла пустош, покрита с лед или със сняг. Беше очертан и курс, на изток от назъбеното крайбрежие и навътре в някакъв огромен океан. Империята Малазан твърдеше, че разполага с карти на света, но по тях изобщо не можеше да се види страната, която той виждаше сега. Изведнъж имперските претенции за световно господство му се сториха жалки.
Хеборик влезе в каютата. Без да откъсва очи от картата, Кълп каза:
— Разгледай ги добре.
Старецът пристъпи покрай него, наведе се и намръщено погледна лицето на капитана. Високите скули и скосените очни кухини напомняха за Тайст Андий, както и очевидно високият ръст. Хеборик посегна колебливо с ръка…
— Стой — изръмжа Кълп. — Внимавай какво пипаш. И с коя ръка пипаш.
Хеборик изсъска ядосано и дръпна ръката си. След малко се изправи.
— Хрумва ми само едно. Тайст Едур.
— Кои?
— „Безумството на Готос“. Има едно споменаване за три народа на Тайст, дошли тук от друго селение. Разбира се, единственият, който ни е познат, е този на Тайст Андий, а Готос само споменава за една от останалите групи — Тайст Едур. Със сиви кожи, а не черни. Деца на нежелания съюз на Майката Тъмнина със Светлината.