Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Щормът, предизвикан от обезумелия чародей, продължаваше да ги настига, вече по-бавно, но все така таящ в себе си неоспорима заплаха. Магът пристъпи към Хеборик.
— Лабиринтът на твоя бог ли е това?
Старецът се намръщи.
— Не е моят бог. Нито е неговият Лабиринт. Гуглата само може да знае къде сме попаднали в проклетата Бездна и изглежда, че няма лесно да се пробудим от този кошмар.
— Ти вкара докоснатата от бога длан в раната на Сторми.
— Да. Чиста случайност. Спокойно можеше да е другата.
— Какво изпита?
Хеборик сви рамене.
— Нещо премина. Досетил си се за това, нали?
Кълп кимна.
— Дали е бил самият Финир? — попита Хеборик.
— Не знам. Не мисля. Не съм специалист по религиозни въпроси. Като че ли не е повлияло на Сторми… освен самото изцеряване. Не знаех, че Финир прави подобни благодеяния.
— Не прави — измърмори бившият жрец и погледна със замъглени очи към двамата морски пехотинци. — Във всеки случай не и без определена цена.
Фелисин стоеше отделена от другите, най-близката й компания беше пирамидата със зяпнали глави. Не я притесняваха особено, тъй като вниманието й беше насочено към Геслер, мъжа с костената свирка, издаваща звук на сирена, увиснала на гърдите му. Отново си спомни за площада в Унта, с онзи жрец от мухи. Тогава за пръв път в живота й я беше споходило магьосничество. Въпреки всички разкази за магия и за побеснели магьосници, за развихрило се чародейство, поглъщащо цели градове във войни по далечните краища на Империята, Фелисин никога дотогава не беше виждала с очите си действието на такива сили. Изобщо не беше толкова обичайно, колкото го описваха разказите. А гледането на действаща магия оставяше белези, оставяше у човек чувството за смазваща уязвимост пред лицето на нещо неудържимо. Превръщаше изведнъж света в нещо обречено, гибелно, плашещо и мрачно. Онзи ден в Унта бе променил мястото й в този свят, или най-малкото усета й за него. И оттогава се чувстваше извадена от равновесие.
„Но може би не е това. Съвсем не е това. Може би е заради онова, което преживях, докато вървяхме към галерите, може би е заради онова море от лица, онази неистова буря от омраза и безумен гняв, от свободата и жаждата да се нанесе болка, така ясно изписана на всички онези иначе съвсем обикновени лица. Може би тъкмо хората замаяха разсъдъка ми.“
Тя пак погледна отсечените глави. Очите не мигаха. Засъхваха, напукваха се като яйца върху нагорещен камък. „Като моите. Твърде много неща видяха. Повече от поносимото.“ Дори демони да полетяха в този момент над водите около тях, нямаше да се стъписа, щеше само да се зачуди защо толкова са се забавили. „И не можете ли най-сетне да побързате, та да се свърши? Моля ви.“
Трут се спусна по такелажа като маймуна, скочи леко на палубата, спря се до нея и отърси прашасалите нишки от въжетата, полепнали по дрехите му. Беше с две години по-голям от нея, но в очите й изглеждаше много по-млад. „Гладко лице, без пъпчици. Едва набола брада, толкова ясни и невинни очи. Няма ги галоните вино, нито дима на дъранг, нито натежалите тела, редуващи се да проникнат вътре, в онова място, където всичко започна толкова болезнено, но скоро се оказа оградено от всичко истинско, от всичко важно. Само ги лъжех, че проникват в мен, в някакъв мъртъв джоб. Би ли могъл да разбереш за какво говоря, Трут?“
Той улови погледа й и й отвърна със свенлива усмивка.
— В облаците е — проговори момчето пред нея с дрезгавия глас на юношеството.
— Кой?
— Магьосникът. Като пуснато хвърчило. Рее се насам-натам, ръси след себе си нишки от кръв.
— Колко поетично, Трут. Стегни се и стани отново моряк.
Той се изчерви и й обърна гръб.
Баудин заговори зад нея.
— Момчето е прекалено добро за теб, и точно това те озлобява.
— Ти пък откъде знаеш? — озъби се тя, без да се обръща.
— Не мога да те разгадая съвсем, момиче — призна той. — Но успявам донякъде.
— Иска ти се да го вярваш. Кажи ми, когато тази ръка започне да гние — искам да гледам, когато ти я режат.