Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Нежелани ли?
Хеборик отвърна с гримаса.
— Тайст Андий са го смятали за израждане на чистия Мрак и за източника на всичките им беди. Все едно, „Безумството на Готос“ е единственият том, в който ще намериш упоменаване за тях. И също така най-древният.
— Готос е бил джагът, нали?
— Да, и освен това е най-злобният автор, когото съм имал неудоволствието да чета. Кажи ми, Кълп, какво разкрива Лабиринтът ти?
— Нищо.
Хеборик го изгледа изненадано.
— Съвсем нищо?
— Нищичко.
— Но те като че ли са в стазис — тази кръв все още е мокра.
— Знам.
Хеборик посочи нещо, което висеше на шията на капитана.
— Ето ти я свирката. Ако наистина ще използваме онова, дето е под палубата.
— Ако не го направим, ще си седим тук, докато не умрем от глад. — Кълп се приближи до трупа на капитана. На кожената каишка висеше дълга костена свирка, отпусната до дръжката на копието. — От тази костена тръбичка също не усещам нищо. Може изобщо да не подейства.
Хеборик сви рамене.
— Връщам се при онова, което уж минава за свеж въздух. Между другото, това копие е баргастко.
— Прекалено голямо е, проклетото — възрази Кълп.
— Знам, но ми прилича на такова.
— Прекалено голямо е.
Хеборик не отвърна нищо и тръгна обратно по коридора. Кълп изгледа навъсено копието. „Прекалено голямо е.“ След малко посегна и боязливо свали свирката от врата на капитана.
Когато излезе на палубата, отново погледна свирката. И изсумтя. Костената тръбичка беше оживяла от магия. „Дъхът на отатарал витаеше в онази каюта. Нищо чудно, че магьосничеството им не е могло да ги опази.“ Огледа се. Сторми беше заел позиция при носа, метнал на гърба си неизменния арбалет. Баудин стоеше до него, свил до гърдите си превързаната си ръка. Фелисин се беше отпуснала на парапета до главната мачта, скръстила ръце и ужасяващо равнодушна, въпреки че пирамидата отсечени глави беше почти в краката й. Хеборик не се виждаше никъде.
Геслер се приближи.
— Трут се качва на марса. Свирката взе ли?
Кълп му я подхвърли и попита:
— Курсът избран ли е вече?
— Трут ще види каквото ще види, и тогава ще решим.
Магът вдиша глава и очите му проследиха младока, който ловко се катереше по такелажа. След няколко мига Трут се прехвърли на марса и се скри от погледа му.
— Копито на Финир! — Ругатнята се отвя надолу и прикова вниманието на всички.
— Трут!
— Три отсечки ляво на борд! Щормовите платна!
Геслер и Кълп се втурнаха към левия такелаж. Тъмно петно бе зацапало безформения хоризонт и сред него святкаха мълнии.
— Онзи прокълнат от Гуглата чародей ни е проследил! — изсъска Кълп.
— Сторми! — викна ефрейторът. — Виж какво е останало от проклетите платна. — Лапна свирката и духна. Отекна хор от пронизителни гласове. Въздухът се смрази, воят на изтерзани души се усука, болката се превърна в звук и заглъхна неохотно, щом Геслер извади свирката от устата си.
Чу се тропот на дърво, греблата от двете страни се вдигнаха в готовност. Хеборик се изтътри от люка за трюма. Татуировките по тялото му светеха като фосфор, очите му се опулиха към Геслер.
— Имате си екипажа, ефрейтор.
— Събуден — промълви Фелисин и отстъпи от главната мачта.
Кълп видя в какво се беше приковал погледът й. Отсечените глави бяха отворили очите си и се извръщаха към Геслер, привлечени сякаш от някакъв страховит механизъм.
Ефрейторът потръпна, но бързо се овладя и измърмори през зъби:
— Е, това ако го имах, докато бях учебен сержант!
— Барабанчикът ти долу е готов — обади се Хеборик от люка, загледан надолу към трюма с гребците.
— За платната забрави — каза Сторми. — Изгнили са.
— Хвани руля — разпореди се Геслер. — Три румба ляво на борд — нищо не ни остава, освен да бягаме. — Надигна отново свирката и я наду рязко няколко пъти. Барабанът затътна в ритъм. Греблата се надигнаха, после се потопиха в гъстата като мляко мазна вода и задърпаха.
Корабът простена и дебелата кора, полепнала по корпуса, захрущя. „Силанда“ бавно изви, докато буреносният облак не се оказа точно зад кърмата. Греблата заудряха в хлъзгавата вода с неумолим ритъм.
Геслер окачи кожената връв на свирката на врата си.
— Е, Кълп, старият император щеше да се влюби в тази дъртофелница, а?
— От твоята възбуда ми прилошава, ефрейтор.
Геслер се изсмя горчиво.
Двата реда гребла тласнаха бясно напред „Силанда.“ Барабанът заби като разтуптяно сърце и заотеква в костите на Кълп с резонанс, изпъващ нервите му до болка. Не беше нужно да слиза в трюма, за да потвърдят очите му представата за мускулестия обезглавен труп, тупащ с кратуните по изпънатата кожа, неуморното изпъване и отпускане на мишците на обезглавените гребци, съсухрящата духа игра на обвързаната с Гуглата магия в душния въздух. Очите му се плъзнаха по палубата да потърсят Геслер и го намериха застанал при кърмовия мостик до Сторми. Оказаха се корави мъже, по-корави, отколкото можеше да си въобрази. Бяха понесли черния войнишки хумор повече, отколкото бе смятал за възможно, хладни като невидялата слънце сърцевина на ледник. „Жестока самоувереност… или фатализъм? Не знаех, че четината на Финир може да е толкова черна.“