Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Аха… в такъв случай, ща не ща, принуден съм и тебе да взема със себе си, макар че не ти, а твоят нож ми е нужен.
Хасо се усмихна под мустак и тръгна след Гагик.
— Саркис, ти защо мълчиш? — попита Ашот, като същевременно ровеше въглените в огнището.
— За какво да говоря? Трудно ще ни бъде…
— Нищо ще издържим. Тук е топло, а храната зависи от нас. Как е кракът? Боли ли все още?
— Не, по-добре е. Хайде да почистим това медено котле, нека Шушик готви в него.
— А с какво да го почистим? С пепел ли?…
— Защо с пепел? Спомни си: от какво се окислява медта? Като се съединява с кислорода. Значи, сега чрез огъня ще го отделим. Разбра ли?
— А, с огън ли?… Разбрах! Добре!…
Ашот и Саркис вдигнаха котела, обърнаха го с дъното нагоре и го сложиха над пламтящия огън. Те го оставиха толкова дълго над огъня, че дъното му започна да се огъва навътре.
— По-бързо, Саркис! Ще се разтопи… Горещият котел пареше ръцете на момчетата, но те го измъкнаха от огъня.
— И без него ще можем — махна ръка Ашот. Пръстеното гърне е по-хубаво — хем по-чисто, хем и яденето, сготвено в него, е по-вкусно.
Ашот и Саркис седнаха един до друг и млъкнаха. Бившите врагове отдавна се бяха помирили и предишната вражда вече не съществуваше помежду им. Насаме обаче те чувствуваха някакво неудобство, не намираха какво да си кажат. С другите, в колектива, им беше по-добре, по-леко.
Мълчеше и Шушик, загледана в пукащия огън. На коленете й беше учебникът по география. Тя поглеждаше от време на време в него, после вдигаше глава към тавана и мърдаше безшумно устни със затворени очи. Изглежда, учеше нещо наизуст.
В пещерата цареше неприятна, тягостна тишина. Ашот не издържа и стана:
— Ще ида да видя какво прави оня лудньо.
Той се спря на прага и въздъхна облекчено.
Звездите светеха слабо. В трепкащата им светлина, на фона на белия сняг, недалеч се открояваха две черни сенки. Бяха Гагик и Хасо. Те се приближаваха, влачейки нещо тежко подире си.
Когато дойдоха до пещерата, момчетата изтърсиха снега от краката си и влязоха. Всеки мъкнеше сноп пръчки от калина — мъхест храст с яки, но жилави клони с червеникава кора. Гагик накара Xaсо да седне и сложи пред него пръчките.
— Взимай една по една и ги заостряй накрая разпореди се той.
Хасо се залови за работа. Гагик забождаше заострените пръчки в земята на разстояние три-четири пръста една от друга.
Пещерата, в която се намираха децата, беше за щастие една от редките пещери в Армения с пръстен под. Това бяха може би наноси от планинските потоци. Така или иначе то улесняваше много такъв експерт „кошничар“ като Гагик.
— Е, за какво е всичко това? — попита Ашот, който наблюдаваше работата на Гагик.
— За да мине времето. Поне ще имаме, занимание през дългите зимни вечери. Аз например толкова обичам да плета кошници, че мога да ги правя, без да има защо: направя и хвърля. Но защо ще ги хвърляме? На пролет, когато дойдат да ни вземат, ще можем да кажем: „А нашата стока моля?…“
— Остави — махна с ръка Ашот. Къде ще могат да се отнесат кошници от тази дяволска клисура?
— Як си Ашот, но главата ти не работи както трябва. Ние просто ще хвърляме кошниците от скалите. Те ще се търкалалят надолу и ще се наредят пред каруците!…
Гагик говореше а пръстите му се местеха чевръсто от пръчка на пръчка. Потънали в работа децата прекараха вечерта леко и незабелязано.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Това се случи на другия ден от преселването на децата в Пещерата на отшелника, когато бяха за дърва.
Денят беше светъл и топъл, но, от предпазливост момчетата запалиха огън в Дъбравата и се заловиха да секат с брадвата на отшелника едно дърво. Оръдието беше доста тъпо, но все пак се наричаше брадва. След дълги усилия полусухото дърво поддаде, запращя и се сгромоляса шумно на земята.
— Джан! — извика възторжено Шушик. — Сега имаме дърва за цяла седмица!
— Кози, кози! — завика изведнъж възбудено Хасо, като сочеше гребена на планината.
И действително там се беше появило цяло стадо кози. Те вървяха доста спокойно. Някои дори се спираха и се оглеждаха. Това показваше, че присъствието на децата не ги тревожеше особено. Сигурно вече се бяха убедили, че тези — съседи са безопасни същества.
Но съвсем неочаквано козите се подплашиха и се спуснаха в бесен бяг.
Хасо се взираше внимателно в скалите. Той имаше зорки, силни очи. И внезапно момчето побледня, вдигна кривака си и посочи камъка, надвиснал над тясната пътека.
В предчувствие на нещо лошо, Ашот напрегна зрение. Погледът му дълго шареше напразно по скалите. И изведнъж той изтръпна: на голям плосък камък лежеше огромна котка. Огненоръждивата й петниста кожа почти се сливаше със скалата.