Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Президента не познавам, но познавам майка си. Никой не може да наподоби нейния глас, нито пък да знае онова, което е известно само на нея.
— Именно това иска този Шийлдс от теб, нещо, което е известно само на двама ви. Нима не разбираш? Увери ли се, че това действително си ти, и получи ли потвърждение от майка ти, той може да действа. Това ми звучи що-годе смислено, също както вярвам, че каквото и да става, то е разтърсило най-висшите правителствени кръгове. Хайде, Джейми, помогни ми.
— Добре, остави ме да помисля. — Монтроуз младши стана и закрачи напред назад по застлания със стоманени листове под на складовото помещение. — Слушай — продължи след малко, — като бях малък, съвсем малко хлапе, мама и татко ми подариха плюшено животинче, агънце, от ония играчки, с които децата не могат да се наранят. Дори копчетата бяха облечени. Години по-късно, всъщност месеци след смъртта на баща ми, мама продаде къщата и се преместихме на друго място… за да не ни потискат спомените. Предложих да й помогна да почисти тавана и ето че тя намери малкото плюшено агънце и ми каза: „Я погледни, та това е Малкъм.“ Бях го забравил, дори името му не помнех. Мама ми разказа колко много се смели с баща ми, когато съм го нарекъл „Малкъм“, макар да ми е било трудно да го произнасям. Това бил някакъв герой от анимационно филмче, което съм гледал по телевизията. Аз нямах никакъв спомен, но й повярвах.
— Това ли е то? — попита Лутър. — Името на едно плюшено животинче?
— Само за това се сещам. Пък и не знам на някой друг да сме разказвали тая история.
— Може би ще свърши работа. Успя ли да разгледаш снимките на именията?
— Отделих две. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но според мен трябва да е едното от тях. — Момчето непохватно бръкна в джобовете си с все още овързани в бинтове ръце и подаде на Консидайн въпросните снимки.
— Ще ги разгледам, но първо трябва да докладвам горе. Впрочем като се върна, ще те преместя оттук.
— Къде ще ме водиш?
— Моят втори пилот си е издействал тридневен отпуск и заминава за Париж, където вече го чака жена му, тя пише за разни модни издания. Съкаютникът му пък е под карантина в лазарета, болен е от шарка… Представяш ли си? Нищо чудно скоро всичките ни пилоти да са дванайсетгодишни хлапетии.
— Аз съм на петнайсет и вече съм взел дванайсет летателни часа. Готов съм и сам да летя, Лутър.
— Е това много ме успокоява. Хайде, до скоро.
Лезли Монтроуз се озова в стъклена кабина насред просторна стая, в която бе монтирано електронно оборудване, чиито елементи се издигаха чак до тавана. Навсякъде се виждаха зелени екрани, снабдени с клавиатури и цифрови дисплеи, работни места за десет оператори, мъже и жени, специалисти в секретните операции. Това бе центърът за глобални връзки на МИ-6, където се получаваха и изпращаха съобщения от и за целия свят. Лезли седна пред компютърния пулт за телефонна връзка, върху който висяха на малки поставки три телефонни апарата, всеки в различен цвят — зелен, червен и жълт. От невидимия говорител, монтиран в кабината, се разнесе женски глас.
— Ако обичате, вдигнете зеления телефон, госпожо. Свързвам ви.
— Благодаря. — Монтроуз посегна към слушалката, разтърсена от тревожно безпокойство. Опасяваше се от най-лошото и все пак застави треперещите си пръсти да вдигнат слушалката. — Тук офицерът с назначение в Лондон…
— Всичко е наред, Лезли — прекъсна я Франк Шийлдс. — Няма нужда от условно представяне.
— Франк?
— Уверяват ме, че оборудването за връзка е толкова надеждно, че все едно си говорим в някоя дървена къщичка в Аляска.
— Не разбирам какво ми говориш, но аз не съм на себе си, откакто Джеф Уотърс ми поръча да дойда тук и да чакам обаждане. Дори не ми каза, че ще говоря с теб.
— Той също не знае, а и като достоен възпитаник на Итън дори няма да попита, ако сама не му кажеш.
— За Бога, Франк, какво означава всичко това? — Монтроуз рязко сниши гласа си до едва разбираем шепот. — Има ли новини от сина ми?
— Може би, но най-напред трябва да ти задам един въпрос.
— Въпрос ли? Отговор няма да получиш, докато не чуя какви са новините от сина ми.
— Името Малкъм говори ли ти нещо?
— Малкъм… Малкъм? Не познавам човек с такова име. Що за глупав въпрос?
— Успокой се, подполковник, помисли. Спри за миг и помисли…
— Не искам да мисля, дяволите да те вземат! — кресна Монтроуз. — Какво означава това Малкъм и какво общо има със сина ми? Не познавам никого… Никога не съм познавала такъв човек… — Внезапно Лезли замлъкна. Пое дълбоко дъх, отдалечи зелената слушалка от ухото си и през стъклото се вторачи с разширени очи в отсрещната бяла стена. — О, господи! — прошепна и отново придърпа слушалката. — Малкото плюшено агънце, пухкава играчка, подходяща за тригодишно дете! Той го нарече „Малкъм“, като героя от онова филмче…