Окото господне

„Сигурно греша… не може да е вярно!“

Пръстите й бясно затракаха по клавиатурата. Знаеше как да направи проверка.

— Какво има? — попита Дънкан.

Искаше й се да го каже на глас, да го сподели, ала се боеше, че ако го направи, някак си може да го превърне в реалност.

— Джейда?

Накрая младата жена се огъна.

— Физикът от ЦКРС, онзи, който е направил първите изчисления за настъпването на критичния момент… е сбъркал.

— Сигурна ли си? — Рен си погледна часовника. — Според него са ни оставали шестнайсет часа, което означава, че сега имаме още около девет.

— Сгрешил е. Неговите екстраполации са се базирали на факта, че гравитационните аномалии на кометата се увеличават право пропорционално на приближаването й към Земята.

— И къде е грешката?

— Не, това е вярно. — Тя отвори новата си графика. — Тук се вижда как короната от тъмна енергия се притегля от Земята с приближаването на кометата и обсегът й става все по-голям.

— Кривата на пространство-времето около Земята също реагира на този гравитационен ефект — продължи Джейда. — Тя е огъната навън, двете се привличат помежду си и постепенно образуват фунията, по която ще се изсипят астероидите.

— Щом физикът е прав, къде е проблемът?

— Той е допуснал грешка и новите данни го потвърждават.

— Каква грешка?

— Предположил е, че гравитационният ефект ще се увеличава геометрично. Аз обаче не смятам така. Според мен увеличението ще е експоненциално. — Тя се обърна към него. — С други думи, много по-бързо.

— Колко по-бързо?

— Трябва да проверя новите данни с моите уравнения, но засега бих казала, че имаме само пет часа до момента, в който астероидният удар ще стане неизбежен. А не девет.

— Това е почти половината от оставащото ни време! — Дънкан се отпусна назад, незабавно осъзнал проблема. — Ще имаме късмет, ако дотогава кацнем в Лос Анджелис.

— А като се имат предвид последните няколко дни, не бих разчитала на никакъв късмет.