Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
„Толкова изгубени часове…“
Ала Пиърс трябваше да признае, че всички са уморени до смърт и се нуждаят от сън и почивка. А и дотогава Монк и неговите хора щяха да кацнат в Калифорния. Така и двете групи щяха да разполагат с около четири часа, за да намерят някакъв изход от надвисналата опасност.
„Да не насилваме нещата…“
Автобусът мина през някаква неравност и се раздруса. Ковалски, който седеше вкопчен в предната седалка със залепен за прозореца нос, се сепна.
— Какво е онова ей там, до оная дупка в леда?
Грей напрегна очи и видя как една тъмна фигура се плъзва от леда във водата, смутена от преминаването на автобуса.
— Спокойно, това е тюлен.
— Да бе, спокойно — изсумтя партньорът му. — Не можеш да вярваш на нещо, което се крие под леда.
Човекът явно имаше стара психическа травма, свързана с леда и откритите водни пространства. Пиърс не обърна внимание. Пък и скоро щяха да слязат на сушата.
Вигор се премести на свободната седалка до Грей и посочи през прозореца към тъмнеещия масив на острова.
— Виж онзи скален нос, който стърчи в езерото. На тукашния език се казва Хорин Ирги, Конската глава. Прилича на кон, който пие вода, нали? Според някои легенди по времето на Чингис хан тук дошли монголски воини, които отдали почит на това място, защото вярвали, че формата на носа е световно признание за техния владетел.
Пиърс впери очи в тъмния силует. Знаеше, че монголите високо са ценели конете си, и си спомни разказа на монсиньора за откриването на тунела на някогашния остров в Аралско море. Отворът му също имал форма на кон.
— Мислиш ли, че е добре да започнем търсенето от него?
— Съмнявам се — отвърна Вигор. — Този нос е едно от най-посещаваните места на Олхон. Ако там имаше нещо скрито, някой отдавна да го е намерил. Исках да кажа, че много места на този остров са свързани с митове за Чингис хан. Просто трябва да видим на кое от тях е гробницата му.
— Може шаманът да ни насочи.
— Ако знае нещо, ще е въпрос на елементарна колегиалност да го сподели с друг духовник — уморено се усмихна монсиньор Верона. — Не губи вяра, командир Пиърс. Ако кръстът е тук, ще го открием.
— Да, обаче дали ще го открием навреме?
Вигор бащински го потупа по коляното, върна се на мястото си и прегърна племенницата си, която продължаваше загрижено да го държи под око.
Автобусът със силно разтърсване напусна ледения път и излезе върху здрава скала, после пресече пясъчния насип и продължи по тясно шосе, минаващо по дългата ос на острова. Целта им се намираше приблизително в средата на цялото разстояние — най-голямото селище на Олхон. Срещата с шамана щеше да се проведе на едно свещено място наблизо.
След четирийсет и пет минути друсане из неравната кафява степ по западното крайбрежие най-после влязоха в сънливото село Хужир, живописно и спретнато, с дървени къщи, чиито покриви бяха покрити с мъх, а дворчетата и кошарите бяха опасани с ярко боядисани дъсчени огради. Селото се намираше на брега на заливче от западната страна на Олхон и предлагаше само възможности за пренощуване.
Грей беше избрал по-малката от двете хижи и тъй като през този сезон нямаше туристи, успя да я наеме цялата. И без това имаше само десетина стаи.
Автобусът ги спря точно пред нея — двуетажна сграда от дървени трупи с чудесен изглед към залива в далечината. Отзад имаше конюшня, а отстрани бяха паркирани няколко атевета, които очевидно се даваха под наем на гостите.
Всички се изсипаха навън и влязоха в хижата. Собствениците, възрастно семейство руснаци, ги посрещнаха с много поклони и жестикулиране, компенсиращи лошия им английски. Очакваха ги и бяха запалили каменната камина в малката гостна, приятно помещение с дъсчен под, меки фотьойли и дълга маса отстрани.
След дългото мразовито пътуване топлината им се стори почти задушаваща, но когато се регистрираха и оставиха багажа си в стаите, огънят инстинктивно привлече Грей и той протегна ръце към пламъците.
Вигор се отпусна на едно от креслата.
— Никъде не мърдам от тук.
„Легло“ — това беше единствената дума на Ковалски, след което той се заизкачва по стълбището; търкаше очите си като дете, на което отдавна му е време за лягане.
Неговият план допадаше и на Пиърс, който шумно се прозя.
— Извинявайте. Всички трябва да поспим колкото може повече. Ако искаме да се срещнем с шамана за пречистващия ритуал, ще се наложи да станем час-два преди изгрев-слънце.
— Поне вие, мъжете — кисело отбеляза Сейчан.