Окото господне

„Ех, да беше вярно — помисли си Вигор. — Щях да се гмурна въпреки студа“.

И все пак се радваше, че най-после е казал на Рейчъл истината за болестта си. Тези думи трябваше да бъдат изречени и той се чувстваше доволен, че е имал време да сподели с нея. Не се боеше от смъртта толкова, колкото съжаляваше за пропуснатите години, които можеше да остане с племенницата си: да я види омъжена и с деца, да се радва на щастието й.

Щеше да пропусне толкова много неща.

Но поне й призна колко много означава тя за него.

„Благодаря ти, Господи, за тази утеха“.

Пред него Ковалски рязко зави, явно решил да провери дали атевето ще се обърне. Верона поклати глава. Само младите бяха убедени в своето безсмъртие и безразсъдно предизвикваха смъртта. Възрастта постепенно изчерпваше тази самоувереност, ала най-добрите продължаваха да се борят с вятърни мелници въпреки помъдряването си — или може би тъкмо заради него, благодарни за всеки миг, живеещи пълноценно със съзнанието, че някой ден всичко ще свърши.

Стигнаха до брега и Грей намали, изравни се с Вигор, посочи напред към една висока скала, която стърчеше от леда и се издигаше към небето, и попита:

— Това ли е нос Бурхан?

Наричаха го и Скалата на шамана, дом на бурятските богове, известни като тенгрии, едно от десетте най-свещени места в цяла Азия.

Монсиньор Верона кимна и надвика духащия от езерото вятър:

— Ритуалната пещера е от отсрещната страна, гледа към водата. Там ще ни чака шаманът. В края на залива трябва да има тесен провлак, който води до скалата.

Грей увеличи скоростта, настигна Ковалски и го насочи към тясната ивица суша, която завършваше с бели скали, обрасли с червеникав мъх.

Там стоеше дребна фигура и охраняваше входа към носа — мършав млад мъж с дълъг овчи кожух, облечен върху син, пристегнат в кръста халат. На едното му рамо висеше тъпан. Той им даде знак да спрат и да угасят двигателите. Вигор знаеше, че в миналото гостите са увивали копитата на конете си в кожа, за да не смущават покоя на боговете.

— Казвам се Темур — представи се мъжът на лош английски и се поклони. — Ще ви заведа при старейшината Баян. Той ви очаква.

Докато се изкачат на скалата и влязат в малката пещера, монсиньор Верона се задъха. От двете страни на входа имаше каменни грамади, накичени с пъстри шалове и знаменца, които се вееха на силния вятър. Между тях стоеше на колене съсухрен старец на неопределима възраст. Можеше да е както на шейсет, така и на сто години. Беше облечен също като младежа, но носеше и висока островърха шапка. Хвърляше сухи хвойнови клонки в горящия пред него огън и димът лениво се стелеше в пещерата.

Тунелът зад него навлизаше дълбоко в носа, ала Вигор се съмняваше, че дори неговите ватикански препоръки ще им осигурят достъп там.

— Старейшината Баян иска да коленичите от двете му страни и да се обърнете с лице към езерото.

Грей им даде знак да се подчинят.

Монсиньорът коленичи от едната страна на шамана, приятелите му — от другата. Димът лютеше в ноздрите и очите, но имаше странно сладко ухание. Темур бавно заудря тъпана си и шаманът започна да напява молитви, като размахваше запалена хвойнова клонка.