Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Поредната отстъпка, която бяха направили. Бурятите не допускаха жени на своите свещени места.
— Тогава ние със Сейчан ще си правим минерални бани, докато вие се размотавате на студа — заяви Рейчъл.
Но и тя изглеждаше недоволна и мрачно се взираше в тила на вуйчо си. Не искаше да изпуска Вигор от очи и дори се настани на съседния фотьойл пред камината.
След това се разотидоха по стаите си.
Докато се качваше по скърцащото дъсчено стълбище, Грей не можеше да се избави от измъчващото го лошо предчувствие. Кометата сияеше през прозореца на горната площадка. Ала той усещаше, че опасността е много по-близо, сякаш някой стъпваше върху гроба му.
Или върху чужд гроб.
Сейчан го следваше, без нито едно стъпало под краката й да изскърца.
3:03 ч.
Рейчъл се събуди паникьосана от пистолетен изстрел.
Беше заспала във фотьойла пред камината. Поредното шумно изпукване на горяща цепеница уталожи обзелия я страх. После си спомни къде е, погледна си часовника и видя колко е късно.
Изумена, Рейчъл се поизправи на стола.
— Защо още си буден, вуйчо Вигор? Минава три и след няколко часа трябва да тръгваш!
Той седеше от отсрещната страна на камината, разтворил местен пътеводител в скута си. Кацналите на носа му очила за четене отразяваха пламъците.
— Поспах в самолета на идване и след това подремнах в рейса — отвърна монсиньорът. — Още два часа сън и ще съм в идеална форма.
Племенницата му знаеше, че всичко това е лъжа, че не е затворил клепачи нито за миг — беше го наблюдавала по време на цялото пътуване. В момента челото му лъщеше от пот, която нямаше нищо общо с топлината на огъня. Пребледнялото му лице го потвърждаваше.
Неговото безсъние не се дължеше на възрастта. Нито дори на интереса към книгата в скута му. А на болките.
Рейчъл се надигна от креслото, приклекна до него и се притисна към краката му.
— Просто ми кажи — помоли го тя. Нямаше нужда от повече думи, за да я разбере.
Вигор тежко въздъхна и очите му едва забележимо потрепнаха. Той остави пътеводителя настрани и се вгледа в пламъците.
— Рак на панкреаса — прошепна вуйчо й засрамено — не защото е болен, а защото го е пазил в тайна.
— Колко?
— Поставиха ми диагнозата преди три месеца.
Рейчъл вдигна поглед към него, за да му покаже, че не го пита за това, и повтори:
— Колко?
— Остават ми още два месеца, най-много три.
Истината й донесе едновременно облекчение и ужас. След дългото неведение тя искаше да я чуе, нуждаеше се от нея, за да даде име на страха си. Ала сега, след като вече знаеше, вече не можеше да се защитава с лъжливи надежди.
Очите й се напълниха със сълзи.
Той протегна ръка и избърса сълзите й.
— Недей да плачеш. Ето затова не исках никой да научава. Изживях пълноценен живот.
— Можеше да ми кажеш.
— Имах нужда… — Вигор отново въздъхна. — Имах нужда от време, за да свикна.
И поклати глава, видимо раздразнен, че не е в състояние да го обясни по-добре.
Но Рейчъл го разбра и стисна коляното му. Вуйчо й първо трябваше да приеме мисълта за собствената си тленност, неизбежността на смъртта, преди да сподели истината с други.
Вигор й разказа подробностите. Като в повечето случаи с рак на панкреаса, болестта му се развивала незабележимо, без външни симптоми. Отначало го отдал на лошо храносмилане, а после вече било късно. Ракът пуснал метастази в стомаха и белите му дробове. Предпочел палиативно лечение, лекарства, които да облекчават болките му.
— Хубавото все пак е, че ще съм на крак почти до края — намери някаква утеха в мрака той.
— Аз ще съм до теб — обеща му Рейчъл.
— Добре, обаче не забравяй, че и ти трябва да живееш. — Монсиньор Верона посочи тялото си. — Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега, изживявай истински всеки свой ден.
Тя отпусна глава в скута му и раменете й затрепериха. Губеше битката си с мъката.
Вуйчо й я остави да си поплаче и нежно я погали по косата.
— Обичам те, Рейчъл. Ти си ми дъщеря, винаги си била. Благодарен съм, че имах възможност да прекарам живота си до теб.
Тя прегърна краката му. Искаше й се вечно да остане така, ала знаеше, че скоро ще трябва да го пусне.
„И аз те обичам“.
3:19 ч.
Сейчан лежеше в кревата и прехвърлила ръка върху очите си, се бореше със сълзите си. Беше чула всичко в гостната — стаята й се намираше точно отгоре. До ушите й стигаше и най-тихият шепот, усилен от акустиката на дървената сграда.