Окото господне

Всички седнаха и шофьорът затвори вратата, превключи на скорост и потегли по леда. Пиърс изтри запотеното стъкло на прозореца и също не без известни опасения загледа навън. До януари цялото огромно езеро щеше да замръзне и ентусиазираните смелчаци можеха да го пресекат пеш от единия до другия бряг, но дотогава оставаше доста време и по повърхността навътре се виждаха вълни.

Грей беше прочел достатъчно материали за Байкал, за да знае, че езерото представлява истинско геологическо чудо, най-дълбокото езеро на планетата, образувано чрез запълване на пространството между тектонични плочи, които бавно се раздалечаваха и уголемяваха площта му. Някога Байкал щеше да стане нов океан.

Разбира се, ако планетата оцелееше дотогава.

Пиърс си погледна часовника. След като бяха кацнали в недалечния руски град Иркутск, той се чу с Пейнтър и научи за оставащото им по-малко време. Вече имаха само около дванайсет часа. В момента Монк сигурно излиташе от Улан Батор за Калифорния с д-р Шоу и Дънкан.

Докато неговата група търсеше кръста в Байкал, астрофизичката щеше да проучи жироскопното Око в лабораторията си и може би щеше да измисли някакво свое решение на проблема, но Грей щеше да е тяхната подсигуровка — ако наистина откриеше свещената реликва.

Ала и той, и д-р Шоу нямаха никакво време.

На нея й предстоеше почти осемчасов полет до Щатите, което влошаваше нещата още повече. Неговото положение не беше по-розово.

Не можеше да се заеме с издирването преди изгрев-слънце. Сега беше прекалено тъмно, за да направи каквото и да е. Нещо повече, нямаха конкретни указания откъде да започнат. В обраслата с елхови гори източна половина на острова — дълъг седемдесет и един и широк тринайсет километра — се издигаше стръмна планина, чийто най-висок връх се казваше Жима. В останалата част имаше пясъчни дюни, степи и горички от лиственица.

Търсенето щеше да е почти невъзможно дори денем просто защото нямаха представа къде може да е скрит кръстът.

Затова Вигор им предложи друг подход.

„Защо не попитаме някого?“

Населението на Олхон възлизаше на около хиляда и петстотин души, местни жители, наричани буряти, потомци на някогашните монголски заселници.

Монсиньор Верона използва ватиканските си връзки, за да уреди среща с техния върховен шаман. Ако някой знаеше тайните на острова, това трябваше да е главата на тази загадъчна религия, странна смесица от будизъм и култ към природата. Бурятите бяха известни с подозрителното си отношение към чужденците. Техните най-свещени места бяха забранени за жени. Дори самата среща с шаман беше нещо изключително.

Но как да спечелят доверието на този човек?

Грей смяташе, че е най-добре да свалят картите си на масата — или в техния случай, да покажат на шамана реликвите на Чингис хан. Надяваше се, че те ще изиграят ролята на ключ за тайните на неговия народ, които криеше островът.

В крайна сметка шаманът се съгласи да се срещне с тях, но едва по изгрев-слънце, за да се пречистели на утринната светлина преди да разговарят с него. И никакво убеждаване не успя да го накара да промени решението си.