Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Тъмното езеро постепенно изсветляваше и индиговите води ставаха небесносини. Ледът искреше в хиляди кобалтови и сапфирени оттенъци. Изведнъж над повърхността на езерото плъзна огън, запален от първите слънчеви лъчи, и то се превърна в течно злато.
Гледката накара Вигор да ахне, обзе го искрена радост, че присъства на този момент. Дори вятърът стихна за кратко, сякаш благоговейно смирен от това великолепие.
Темур за последен път силно удари тъпана и се обърна към тях.
— Готово. Сега можете да разговаряте със старейшината Баян.
Шаманът се изправи и им даде знак да последват примера му.
Благословен с този ритуал, Вигор стана и се поклони на старейшината.
— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Имаме спешен проблем и търсим човек, който отлично познава Олхон.
Темур им превеждаше, като шепнеше в ухото на Баян.
— Какво ви интересува? — предаде им думите на стареца той.
Монсиньор Верона погледна Грей.
— Покажи му реликвите.
Пиърс взе сака от Ковалски, дръпна ципа, внимателно извади предметите и постави черепа и книгата на земята до патинираното сребърно ковчеже. После вдигна капака, та старейшината да види кораба.
Единствената реакция на шамана бяха леко разширените му очи.
— Какви са тези неща? — попита Темур.
Баян обаче пристъпи напред, последователно протегна ръце над всяка реликва и отново зашепна молитви.
Накрая заговори и младежът им преведе думите му.
— Силата е древна, но не и непозната.
Вигор се вторачи в сбръчканите му ръце.
„Нима усеща същата енергия като Дънкан?“
Шаманът плъзна длан над черепа.
— Знаем какво търсите — продължи да превежда Темур. — Но отиването там е много опасно.
— С радост ще се изправим пред тази опасност — отвърна монсиньор Верона.
Младежът прошепна превода в ухото му и Баян се намръщи.
— Не, няма. — Темур се обърна специално към Вигор. — Старейшината Баян казва, че ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки.
Лошо предчувствие обзе монсиньора и той се обърна към Грей.
— Аз ще ви заведа при онова, което търсите — продължи младият бурят.
Това обещание всъщност трябваше да зарадва Вигор, но той усети, че се вледенява. Шаманът продължаваше да се взира в него и на старческото му лице се изписваше дълбока скръб.
Монсиньор Верона беше приел смъртта като неизбежност. Ала за пръв път от много месеци изпитваше страх от онова, което го очакваше.
8:07 ч.
На минаване през конюшнята зад хижата Рейчъл свали ципа на канадката си. Беше излязла да се разходи след закуска, за да се избави от нервното напрежение и да помисли за вуйчо си.
Бореше се с желанието си по някакъв начин да контролира болестта му, мислено съставяше списъци: на кои лекари да се обади, с кои болници да се консултира, за какви нови терапии да кандидатства. И в същото време разбираше, че накрая просто ще се откаже. Вигор очевидно вече го беше приел. Трябваше да го приеме и тя.
Но и не я свърташе в смълчалата се хижа. Освен това не знаеше как да се държи със Сейчан, след като сутринта я видя да излиза от стаята на Грей. Чувстваше се много неловко и затова отиде на разходка — докато студът не я принуди да се върне в хижата със замръзнал нос и пламнали от мразовития вятър бузи.
Вместо веднага да влезе в сградата, заобиколи и се скри на завет в конюшнята. Конските тела излъчваха топлина, животните тихо зацвилиха при появата й. Миришеше на сено, тор и спарена пот. Рейчъл бавно крачеше между яслите и спираше да погали кадифения нос на някоя кобила или да подаде шепа овес на друг кон.
Когато се постопли, тръгна обратно към изхода и отвори вратата. Студът я посрещна с леден повей на вятъра.
Рейчъл се приведе и бавно тръгна към хижата.
Остър пукот я накара да вдигне глава. Ехото бързо заглъхна и тя си помисли, че вятърът е затръшнал капака на някой прозорец. Ала последваха още…
Изстрели.
Рейчъл объркано спря — и изведнъж силна ръка обви шията й изотзад и болезнено притисна гръкляна й.
В слепоочието й се притисна студеното дуло на пистолет.
8:10 ч.
Сейчан имаше само миг, за да реагира.
Придобила чувствителност към обстановката, тя усещаше, че нещо не е наред. През цялата сутрин в стаята си се настройваше към спокойния ритъм на хижата: разговорите на собствениците долу, тракането на съдове, воя на вятъра в стрехите. Външната врата се отваряше и затваряше — ту някой от съпрузите изнасяше боклука, после Рейчъл излезе да се разходи.