Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Думите му насищат с топлина всяка моя клетка. За пръв път произнася пълното ми име. И за пръв път в живота си не чувствам страх от тази дума „обичам“. Нещо в мен се отваря, разтяга се, протяга се като котка на слънце, докато чакам да я повтори отново.
Гласът му е тих и нежен, като милувка. От очите му струи топла светлина и се разлива като слънце по дърветата в топъл есенен следобед.
— И аз те обичам — пръстите му се плъзгат по брадичката ми и докосват устните. — Трябва да ти го кажа. Искам да го знаеш.
И тогава се случва.
Стоя между двата контейнера с боклук в някаква мръсна уличка и гледам как светът ми се срутва, но щом чувам думите на Алекс, целият страх — страх, трупан още от времето, когато съм се учила да дишам, да седя и да се крепя на краката си, от времето, когато ми казаха, че имам сериозен дефект по рождение, че има нещо гнило, нещо болно, което трябва да се изтръгне от мозъка ми, от времето, когато ми втълпяваха, че от болестта ме дели един удар на сърцето — всичко изчезва. И онова малко сърце в сърцето ми, онази малка частица в самия център на моята същност набъбва и се уголемява, издига се като знаме и аз се чувствам по-силна от всякога.
Поглеждам Алекс в очите и казвам:
— Аз също те обичам.
В този момент разбирам скритото значение на името си и причината мама да ме нарече Магдалена, разбирам и библейската история за Йосиф, който изоставя Мария Магдалена. Разбирам, че си има причина да се откаже от нея. Прави го, за да я спаси, и въпреки че това го убива, той я оставя да си тръгне.
Отказал се е от нея от любов.
Мама сигурно е знаела още при раждането ми, че един ден ще трябва да направи същото. Предполагам, че това се случва често с хората, които обичаш. Понякога трябва да се откажеш от нещо. Понякога дори и от тях.
С Алекс обсъждаме всички неща, с които ще трябва да се разделя, когато отидем в Пустошта. Той настоява да се увери, че разбирам напълно какво ми предстои. Няма вече да минаваме през „Дебелата котка“ малко преди да затворят и да си купуваме престояли цял ден на витрината бийгъли и кифлички с чедър по един долар; няма да седим на кея и да гледаме чайките да се вият над нас и да пищят; няма да има вече дълги кросове до фермите и да гледаме росата, която кара всяко стръкче трева да блести, сякаш е потопено в течно стъкло; няма да чувам вече постоянния ритъм на океана, пулсиращ под Портланд като огромно сърце; няма да вървя по тесните, покрити с павета улици до старото пристанище и да зяпам из отрупаните с ярки красиви дрехи магазини, каквито повече никога няма да мога да си позволя.
Най-много ще съжалявам за Хана и Грейси. За останалата част от града няма да ми е мъчно. Дори и да се разтвори във въздуха, няма да ми мигне окото. Не ми пука за фамилните кули, спуснатите капаци на магазините и послушните хора, преглъщащи всяка лъжа с наведена глава, като животни, готови да влязат сами в кланицата.
— Ако отидем заедно, оставаме само двамата — ти и аз — не спира да повтаря Алекс. Иска да е сигурен, че разбирам. Да е сигурен, че аз съм сигурна. — Няма връщане назад. Никога.
— Точно това искам — отвръщам аз. — Само аз и ти. Завинаги.
Повече от сигурна съм. И не ме е страх. Вече знам, че той ми принадлежи, че двамата си принадлежим, и повече никога няма да се страхувам.
Решаваме да напуснем Портланд след седмица, точно девет дни преди датата за процедурата. Не ми харесва, че отлагаме пътуването. Готова съм да хукна още сега към границата и да се опитам да прескоча оградата посред бял ден, но както винаги Алекс охлажда страстите и ми обяснява колко е важно да изчакаме.
През последните години той е минавал оттатък само няколко пъти. Опасно е да се прескача често. През следващата седмица ще премине през оградата два пъти, това е огромен риск, граничещ със самоубийство, но той ме уверява, че това е наложително. Щом напусне с мен и изчезне от работа и от училище, веднага ще го обявят за Невалиден — макар на практика самоличността му никога да не е била валидна, защото е фалшива.
А щом ни обявят за Невалидни, ще ни изтрият от системата. Щрак и край. Сякаш никога не сме съществували. Поне ще можем да сме спокойни, че няма да ни преследват из Пустошта. Там няма никакви проверки. Никой няма да ни издирва. Ако тръгнат да ни преследват, ще трябва да признаят пред обществото, че сме избягали през граница, че това е възможно и че Невалидните съществуват.