Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Мислех, че ще се зарадва, но той мълчи, поглежда встрани, въздъхва. Сега ми изглежда още по-уморен.
— Денят беше мъчителен за теб, Лена. Изтощена си. Гладна си. Не мислиш логично…
— Мисля съвсем логично! — Скачам на крака, за да не изглеждам толкова безпомощна. Яд ме е на целия свят. Яд ме е и на Алекс, макар да знам, че той няма никаква вина. Но гневът бушува в мен, набира сили. — Не мога да остана тук, Алекс. Не и след… това.
Гърлото ми се свива, с мъка преглъщам зараждащия се в мен вик.
— Те са знаели, разбираш ли? Знаели са, но са мълчали.
Той също се изправя — бавно, сякаш го боли.
— Няма как да си сигурна в това.
— Сигурна съм! — упорствам и знам, че това е самата истина. Усещам го с всяка клетка на тялото си. Представям си мама да се навежда над мен, бялото й лице плува над моето в съня ми. Чувам гласа й: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни го вземат“. Спомням си как шепне в ухото ми, помня и тъжната й усмивка. Тя също е знаела. Знаела е, че идват за нея и ще я отведат на онова ужасно място. Една седмица по-късно ме облякоха в груба черна рокля, изправиха ме пред празен ковчег и ми натикаха в ръцете онази купчина от портокалови обелки, които дъвчех и смучех като пиявица, за да скрия сълзите, докато те изграждаха новия ми живот с тонове от лъжи („Тя беше болна“, „Ето какво прави болестта с хората“, „Самоубийство“). Но в онзи ден единствената погребана съм била аз.
— Не мога да се върна там. Не искам. Ще дойда с теб. Ще си направим собствен дом в Пустошта. Толкова други хора са го правили! И все още го правят, нали? Майка ми…
Искам да кажа „Майка ми също го направи“, но гласът ми секва.
Алекс се вглежда внимателно в очите ми.
— Лена, ако напуснеш… нещата няма да са като при мен. Искам да го разбереш. Няма да можеш да се връщаш тук. Никога. Номерът ти ще бъде регистриран като невалиден. Всички ще знаят, че си враг. Всички ще те търсят. И ако някой те намери… ако те хванат… — той не довършва, но аз знам за какво мисли.
— Не ми пука — изстрелвам бързо. Вече не мога да се контролирам. — Не помниш ли, че ти ми го предложи? Сега какво става? Когато съм готова да тръгна, ти се дърпаш.
— Просто се опитвам да…
Отново го прекъсвам, трепереща от гняв, от желание да късам, да хвърлям и удрям.
— И ти си като другите. Дори си по-лош от тях. Приказваш, приказваш, нямаш равен в приказките. Но когато дойде време за действие, когато дойде моментът да ми помогнеш…
— Нали това се опитвам? — повишава тон Алекс. — Но не е лесна работа, Лена. Това е сериозен избор, а в момента ти си ядосана, не знаеш какво говориш.
Той също е ядосан. Гласът му е остър и сърдит, обиден дори, но не мога да направя нищо. Искам да руша, руша, руша. Искам да унищожа всичко — него, себе си, нас, целия град, целия свят.
— Не се отнасяй с мен като с дете! — зъбя се срещу него.
— Тогава спри да се държиш като такова! — избухва той, но веднага съжалява. Обръща се настрани, поема дълбоко въздух и започва да говори по-кротко: — Съжалявам, Лена, много съжалявам. Знам, че си… след всичко, което се случи днес… само мога да предполагам как се чувстваш.
Но вече е късно. Сълзите замъгляват погледа ми. Обръщам му гръб и отново забивам нокът в стената. Едно малко парченце от тухлата се отронва и пада на земята. Това връща мислите ми към мама, към онези страшни каменни стени, и сълзите тръгват надолу.
— Ако мислеше за мен, щеше да ме отведеш оттук. Ако ти пука поне малко, щеше да тръгнеш още сега.
— Пука ми, разбира се — казва той.
— Не е вярно! — Разбирам, че се държа като дете, но не мога да спра. — На нея също не й е пукало. Изобщо.
— Това не е вярно.
— Защо тогава не дойде да ме вземе? — продължавам да стоя с гръб към него, притискам длан в стената, притискам, притискам, сякаш искам да я бутна. — Къде е сега? Защо не дойде поне да ме види?
— Знаеш защо — казва той вече по-уверено. — Знаеш много добре какво ще се случи, ако я хванат отново, и то при теб. Това означава смърт и за двете.
Разбирам, че е прав, но от това не ми става по-добре. Продължавам да упорствам, не мога да спра.
— Не е затова. Тя просто не се интересува от мен. Никой не се интересува.
Изхълцвам и скривам лице в свивката на ръката си.
— Лена! — Алекс слага ръце на лактите ми и ме принуждава да го погледна. Крия очите си, но той ме хваща за брадичката и вдига лицето ми. — Майка ти те обича, Магдалена. Не разбираш ли? Обичала те е и продължава да те обича. Затова е искала да те спаси.