Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Ще се превърнем в призраци, спомен, следа, и утре, вдругиден или по-натам в дългата редица еднакви като две капки дни хората ще ни забравят напълно.
И понеже Алекс също няма да може вече да се връща тук, ще трябва да пренесем колкото може повече храна, дрехи за зимата и други неща, без които не можем. В поселищата на Невалидните всички споделят запасите си, но есента и зимата там са трудни, а след толкова години, прекарани в Портланд, Алекс не може да се похвали с ловни умения.
Решаваме да се видим в къщата в полунощ за уточняване на плана. Аз ще му донеса първата част от нещата, които искам да взема със себе си: фотоалбума, бележките, които сме си разменяли с Хана през годините, и храна, колкото мога да измъкна от склада на „Стоп ен’ Сейв“.
Когато се разделяме и аз тръгвам към къщи, вече е три следобед. Облаците се разнасят и бледосиньото небе изглежда втъкано в тях като избеляла и прокъсана на места коприна. Въздухът е топъл, но вятърът носи дъх на есен, на студ и дим. Сочната зеленина скоро ще пламне в червено и оранжево, после ще прегори, ще почернее и ще полегне от вятъра. Но мен няма да ме има, ще бъда някъде там, сред голите, тръпнещи от студ дървета, покрити със сняг. Алекс ще е с мен и двамата ще бъдем в безопасност. Ще се разхождаме хванати за ръце, ще се целуваме на дневна светлина, ще се обичаме колкото си искаме и никой няма да ни раздели.
Въпреки случилото се днес, се чувствам по-спокойна от преди, сякаш думите, които си казахме с Алекс, ме пазят и закрилят.
Сещам се, че не съм тичала повече от месец. Беше прекалено горещо и Каръл ми забраняваше. Но щом се прибирам, веднага звъня на Хана и предлагам да се видим на пистата, началната точка на всяка наша тренировка. Тя се засмива.
— Тъкмо мислех да ти се обадя и да те помоля за същото. Велико нещо е психиката, нали? — Смехът й се изгубва за миг в пращенето на слушалката, когато някакъв сензор дълбоко в сърцето на Портланд улавя разговора ни. Старото око не спира да следи, неизменно на своя пост. Кипвам вътрешно, но гневът ме напуска бързо. Скоро, много скоро ще съм далече оттук, ще изчезна завинаги от лицето на този град.
Надявам се да изляза, без да говоря с Каръл, но тя ме пресреща в коридора. Както винаги е в кухнята, върти се безкрай в своя кръг от готвене и чистене.
— Къде беше цял ден, Лена? — подава глава в коридора тя.
— С Хана — отвръщам автоматично.
— И отново излизаш?
— Само да потичам. — Преди малко си мислех, че ако я видя отново, ще се хвърля върху нея, ще разкъсам лицето й и ще я убия, но сега, докато я гледам, разбирам, че не усещам нищо, сякаш е някакъв билборд или непозната от автобуса.
— Вечерята е в седем и половина — казва тя. — Искам да се върнеш по-рано и да ми помогнеш за масата.
— Добре — отговарям бързо.
Хрумва ми, че това спокойствие, това отчуждение, което усещам в момента, е постоянното състояние на всеки излекуван: сякаш между човека и останалите хора има дебело, звукоизолиращо стъкло, през което почти нищо не може да пробие. Казват, че лечението е заради щастието, но вече разбирам, че това не е вярно и никога не е било. Тук става дума за страха: страх от болка, страх от мъка, страх, страх, страх — сляпо животинско съществуване, заключено между дебели стени и тесни коридори, ужасено, глупаво и безпросветно.
И за пръв път, откакто се помня, изпитвам съжаление към Каръл. Само на седемнайсет години съм, но знам нещо, които тя няма как да узнае: знам, че животът не е живот, ако просто се носиш по течението. Знам, че смисълът — единственият смисъл — е да откриеш нещата, които имат значение за теб, и да ги задържиш, да се бориш за тях, да не им позволиш да си отидат.
— Добре — кима Каръл и продължава да стои до вратата, мълчи неловко, както прави винаги, когато иска да каже нещо важно, но не знае как да го направи. — Остават две седмици до процедурата ти — казва най-накрая.
— Шестнайсет дни — уточнявам, но в главата си броя: седем дни. Седем дни до свободата, седем дни и ще съм далече от тези хора, които се разминават помежду си, без да се докоснат, и бутат по инерция незначителния си живот напред към смъртта. Защото за тях между двете няма голяма разлика.
— Нормално е да си нервна — казва тя.
Ето какво я затруднява. Успокояващите думи й костват огромни усилия, защото трябва да си ги спомни. Горката леля Каръл. Животът й преминава в тази кухня, между мръсните чинии и нащърбените консерви със зелен боб, дните й се сливат в един сив поток. Заглеждам се и се изненадвам колко възрастна изглежда. Бръчките са дълбоки, косата сивее. Само очите подсказват, че още е млада: втренчени, леко прозрачни очи, като на всички излекувани, сякаш непрестанно се вглеждат в някаква далечна точка. Сигурно е била хубава като млада, преди да я излекуват — висока като мама и слаба. Мисленият образ на двете момичета в сребристите води на океана, които се плискат една друга, смеят се и се гонят, ме натъжава. Това са нещата, от които човек не бива да се отказва.