Хана вече чака. Подпряна на телената мрежа около пистата, с отметната назад глава и затворени очи, е подложила лице на следобедното слънце. Пуснатата й, разпиляна по гърба коса изглежда бяла на слънцето. Спирам на петнайсет крачки от нея, искам да я запомня точно такава, да задържа този образ в мен завинаги.
— Още не сме стартирали, а ти вече закъсняваш — казва и поглежда церемониално часовника си.
— Това покана за състезание ли е? — питам и изминавам останалото разстояние между нас.
— Просто факт — ухилва се тя. Но когато приближавам, усмивката й избледнява. — Изглеждаш променена.
— Уморена съм — отвръщам. Сега ми се струва странно да се поздравяваме без целувки и прегръдки, въпреки че между нас винаги е било така, и така трябва да си остане. Струва ми се странно също, че никога не съм й казвала колко много означава за мен. — Беше дълъг ден.
— Искаш ли да споделиш? — присвива очи тя.
Виждам, че е събрала тен през лятото. Луничките по носа й се блъскат една в друга — цяла катастрофа на съзвездия. За мен Хана наистина е най-красивото момиче в Портланд, дори и в целия свят, и фактът, че ще порасне и ще ме забрави, ми действа като юмрук между ребрата. След процедурата едва ли ще си спомня за времето, прекарано с мен, а дори и да си спомни, то ще й изглежда далечно и някак смущаващо, като сън, чиито подробности се изличават от съзнанието ти с времето.
— Може би след кроса — вдигам рамене и млъквам. Не искам да й казвам нищо. Трябва да продължим напред, това е единственият начин. Трябва да вървим напред, каквото и да се случи. Такъв е законът на природата.
— След като хапнеш дръвцето, имаш предвид — казва тя и се навежда напред да разтегне сухожилията си.
— И това го казва човек, дето е лежал на задника си цяло лято?
— Не, ти си лежала — навежда глава тя и ми смига. — Защото не бих нарекла тренировка онова, което правите с Алекс месеци наред.
— Шшшт!
— Споко. Няма никого.
Всичко изглежда толкова нормално, толкова приятно нормално, че ме залива вълна на радост и ми замайва главата. Улиците са нашарени със слънчеви петна и сенки, въздухът мирише на сол, на пържено и почти недоловимо на изхвърлени на пясъка водорасли. Искам да задържа този момент завинаги в себе си, да съхраня в сърцето си частица от стария си живот. Това ще бъде моята тайна.
— Ти гониш — тупвам Хана по рамото и набирам скорост.
Литвам напред, а тя след мен, излизаме от пистата и се насочваме към кейовете без колебания, без уговорки за маршрута. Краката ми са силни и стабилни, раната, която получих онази нощ от кучето, е заздравяла напълно, оставяйки на прасеца ми само малък червеникав белег като усмивка. Свежият въздух пълни гърдите ми, боли, но болката е приятна, напомня ти колко прекрасно е да дишаш, да те боли, да усещаш. Солта влиза в очите ми и аз примигвам бързо, без да знам дали е от потта, или са сълзи.
Не тичаме много бързо, но днешният спринт е един от най-добрите ни. На петия километър и двете забавяме, по негласно споразумение свиваме надолу към плажа и се просваме на пясъка със смях.
— Две минути — казва задъхано Хана. — Трябва да почина две минути.
— Жалка картинка си ти — казвам, макар да се радвам на почивката не по-малко от нея.
— Присмял се хърбел на щърбел — отвръща тя и мята шепа пясък към мен.
И двете се просваме по гръб с разтворени ръце и крака, сякаш ще правим снежни ангели. Пясъкът е изненадващо хладен и малко влажен. Сигурно сутринта, докато с Алекс сме били в Криптата, все пак са капнали няколко капки дъжд.
