Галерия на мъртвите [bg]

Определено имаше причина да е щастлива. Беше сряда вечерта и това означаваше, че ще го види вдругиден. Миналият петък, в парка зад неизползваното училище, той пак държа ръката й, но този път, когато се разделяха, я целуна по бузата. Момичето беше щастливо както никога дотогава. Освен това той каза, че парфюмът й, който беше взела от стаята на майка си, е много хубав. Момичето не успя да намери блестящите обици на майка си, но това нямаше значение, защото той я целуна и без тях. И сега нямаше търпение да дойде петък.

— Само тази нощ и още една — каза си тя.

Довърши домашното си, угаси лампата на нощното шкафче и си легна, но беше твърде развълнувана и тя не можеше да престане да си представя различни сценарии какво ще се случи, когато се срещне с момчето в петък — ще се държат за ръцете, може би още една целувка — кой знае? Момичето най-после заспа с усмивка на лицето.

Очите й примигаха и се отвориха отново, когато чу, че вратата на стаята й се отваря.

„О, не — помисли си тя. — Не съм чула будилника. Винаги го чувам“

Мисълта обаче изчезна веднага щом погледна будилника на нощното шкафче. 00:17.

— Лусия? — сънено повика тя детегледачката.

Отговор не последва, но момичето чу стъпки в стаята си.

— Лусия? — извика тя пак и протегна ръка към нощната лампа.

Когато я запали, очите и се отвориха широко от шок и мускулите й се сковаха от страх. Над леглото й се беше надвесил висок и силен мъж, когото не беше виждала преди. Изразът в очите му беше студен и изражението на лицето му — безучастно, но онова, което вцепени момичето, беше, че по ръкавиците на ръцете и по дрехите му имаше кръв.

— Здравей… Чикита.