Червена мъгла [bg]

— Изглежда, че не е яла нищо, когато започнали страданията й — отговаря той. — Май не смятат, че е отровена с храна, но им предадох подозренията ти за ботулизъм.

— Може би е пила нещо — предполагам.

— Може.

— Вероятно би могъл да се сдобиеш с подробно описание на всичко, което е било в килията й и до което е имала достъп.

— Надали ще ти бъде разрешено да получиш тази информация — отговаря Бентън. — Сигурно и на мен няма да разрешат, по очевидни причини. Имам предвид онова, в което Дон Кинкейд те обвини.

— Грешката ти е, че не я фрасна по-здраво с шибания фенер — намесва се Марино.

— Е, определено нямам вина за това, което й се случва сега — казвам. — Ами ресторантът за суши? Знаем ли нещо повече за него?

— Кей, кой ще ми каже? — търпеливо пита Бентън.

— Да, всички са потайни, а единственото, което искам, е да попреча на престъпника да убие още някого.

— Всички го искаме — съгласява се той. — Но връзката ти с Дон Кинкейд, Катлийн Лоулър и Джейми е проблем, когато става дума за споделяне на информация. Не можеш да работиш по тези случаи, Кей. Просто не можеш.

— Факт е, че не мога да прехвърля невротоксин като ботулизма от дрехите или обувките си, разбира се, но все пак ще ги сваля — решавам. — За съжаление, не разполагаме с пералня и сушилня. Ако можеш, би ли намерил чувалите за боклук, които тъкмо купих — казвам на Бентън. — Ризата и панталонът ми отиват в един от тях и ще ги изпратя да ги изперат или ще ги изхвърля. Може да изхвърля и обувките. Всичко. Не знам. Сигурно можеш да ми намериш халат.

— Отивам да се изкъпя — съобщава Марино, грабва две безалкохолни бири и тръгва към вратата на стаята си.

Намирам дезинфекциращи салфетки в чантата си и почиствам лицето, шията и ръцете си, както вече правих безброй пъти днес, а Бентън ми намира халат и отваря чувал за боклук. Свалям униформата, която нося от зори — черната риза и панталона, донесени от Марино преди седмици, когато е съставен планът. Джейми подлъга всички ни. Не съм наясно с мотивите й, нито с целта й. Не постъпи правилно и справедливо, но не заслужаваше да умре по такъв жесток начин.

В кухненския бокс има шкафове с чинии и прибори, хладилник и микровълнова печка. Нагласям новата печка и тостера и започваме да прибираме продуктите. Няма и следа от Луси. Стаята й е вдясно от всекидневната и вратата е затворена.

— Нямах възможност да се отбия до някоя аптека — казвам, като разопаковам тенджерите и свалям етикетите от приборите. — За някои неща, които трябва да имаме под ръка, но навсякъде работят до шест часа. Ще дам списък на Марино, за да купи онова, което ни трябва, утре сутрин.

— Струва ми се, че си се погрижила за всичко — казва Бентън със спокойствие, което ме изнервя още повече, сякаш предвещава страховита буря.

— Трябва да имам поне кислороден апарат. Просто нещо, но понякога това е разликата между живота и смъртта. Навремето имах такъв в колата си. Не знам защо вече не е там. Самодоволството е ужасно нещо.