Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Ние. Винаги. Със сигурност си спомняте разговора и тестовете, които направихте при идването си, Едуард.
— Ето къде скапа нещата, Тисандър. — Смитбак тръшна тежкия том обратно на бюрото за повече ефектност. — Точно тук се казва, че…
— Джонатан.
Едрият санитар изникна до Смитбак и го хвана за лакътя.
— Оттук, господин Джоунс.
— … Според закона — продължи Смитбак високо — психиатричната оценка не може да се прави от никой член на персонала на приемащото здравно заведение.
— Глупости! Заведете мистър Джоунс в стаята му, Джонатан.
— Истина е! — извика Смитбак щом санитарят го хвана за ръката. — През петдесетте един млад мъж бил затворен от семейството си в приют за душевноболни. Те заграбили наследството му. Ето защо след това бил издаден закон, който повелява, че оценката трябва да бъде направена от независим психиатър. Проверете го, страница 337, Романски срещу Болница „Рейнолд Стейт“…!
— Оттук, господин Джоунс — повтори санитарят и решително го повлече през персийския килим.
Смитбак заби пети в пода.
— Тисандър, когато изляза, ще съдя „Ривър Оукс“ и лично теб! А ако не успееш да направиш независимата оценка, ще загубиш делото — и това ще ти струва скъпо.
— Лека нощ, Едуард.
— Ще превърна това в цел на живота си. Ще те преследвам както фуриите преследвали Орест. Ще ти отнема всичко, което имаш, работата ти, репутацията ти, цялата болница. Както знаеш, богат съм като Крез! Провери в досието. Знам със сигурност, че тук вече си нарушил закона! Няма независима оценка и ти го знаеш!
Смитбак усети, че го влачат към вратата.
— И когато излезете, затворете вратата, ако обичате, Джонатан — каза д-р Тисандър.
— Тисандър! — отново викна Смитбак. — Можеш ли да си позволиш тази грешка? Ще загубиш цялата торта, заедно с черешката, проклет кучи…!
Джонатан плътно затвори вратата към кабинета.
— Хайде, Джоунс — рече той и леко побутна Смитбак към коридора. — Мирясайте най-сетне.
— Разкарайте мръсните си ръце от мен — кресна Смитбак и се замята.
— Хей, човече, просто си върша работата.
Смитбак се отпусна.
— Така е. Съжалявам. Предполагам, че тук е също толкова забавно да работиш, колкото и да си „клиент“.
Санитарят го пусна и Смитбак изтупа якето си.
— Е добре, Джонатан — каза той, като се опита да скалъпи някаква усмивка. — Ескортирай ме към клетката. Утре ще пробвам с нова стратегия.
Тъкмо докато завиваха зад ъгъла, гласът на Тисандър проехтя по коридора.
— Джонатан, доведете господин Джоунс обратно.
Джонатан се спря.
— Изглежда ще получиш още един шанс.
— Да бе.
Когато поеха назад, Смитбак чу тихия глас на мъжа зад гърба си.
— Късмет.
Той влезе в кабинета. Докторът седеше зад бюрото в скована поза. Смитбак видя собственото си досие, а до него лежеше отворена книгата, която бе посочил — страница 337.
— Седнете — рече Тисандър кратко. После кимна на санитаря.
— Можете да почакате отвън.
Смитбак се отпусна на стола.
— Мислите се за умен — каза психиатърът. Цялата фалшива доброта и благоволение си бяха отишли. Лицето му беше стегнато и посивяло като преварен картоф.
— Аз бях прав — промърмори Смитбак повече на себе си, отколкото на Тисандър.
— Чиста техническа подробност. В този щат няма психиатрична болница, която да прави независими оценки. Съмнявам се, че някой изобщо е чувал за този смехотворен закон. Но при тези обстоятелства не мога да си позволя да ви задържам тук.
— Адски сте прав, че не можете. Ще ви съдя оттук чак до Албания…
Тисандър затвори очи и вдигна ръка:
— Господин Джоунс, моля ви. Възнамерявахме да ви помогнем, но проклет да съм, ако оставя някакво разглезено мамино синче да развали цялото добро, което съм изградил през годините. Честно казано, не го заслужавате.
— Значи съм свободен?
— Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.
— Утре?! — повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.
— Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?
Санитарят отново влезе.
— Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.
Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:
— Джонатан, ще се омитам оттук.
Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.
— Как го постигна, човече?
Смитбак сви рамене.
— Чиста гениалност.
50
Нора Кели се спря на пресечката на Седемдесет и седма и Мюзиъм Драйв и се загледа на север. Големият вход в романски стил към музея беше ярко осветен, а на фасадата висеше пететажен банер, който оповестяваше откриването. Улицата представляваше обичайният за Ню Йорк хаос от лимузини и черни Мерцедеси, бълващи всякакви известни личности и кинозвезди в кожи или в черни костюми, залени от фотографски светкавици. Вечният червен килим бе постлан по гранитните стъпала, обточени с въжета, все едно имаше кинопремиера, за да държат на разстояние пресата и непоканените.