Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Запомни ли име или някакъв регистрационен номер? — Още докато задаваше въпроса, Д’Агоста разбра, че не би имало значение дали хлапето ги помни или не; без съмнение Диоген бе покрил добре следите си.
Пратеникът поклати глава.
— Как ти платиха?
— Шофьорът ми даде петдесетачка. Инструкциите му бяха пакетът да бъде предаден от пратеник на някой си д-р Пендъргаст на Западна седемдесет и втора. Ако е възможно, лично. И да не разговаря с никого, освен с д-р Пендъргаст или портиера.
— Много добре. — Д’Агоста си записа името и работодателя на момчето. После дръпна Мартин настрана и го помоли да се увери, че ченгетата няма да спрат пратеника, докато излиза от сградата. Странното чувство на тежест не го бе напуснало. Той се обърна и пое по коридора към малката стая.
Пендъргаст не вдигна глава при влизането му. Все още седеше на пода, приведен напред и гледаше кичура коса пред себе си. Самотното, поразено от скръб изражение на лицето му бе изчезнало и на негово място се бе настанило пълно безстрастие. Той не помръдваше, не мигаше, сякаш дори не дишаше. На Д’Агоста му се струваше, че агентът е на светлинни години оттук.
Може би наистина е, помисли си Д’Агоста. Може би медитира. Или пък просто се опитва да запази разсъдъка си.
— Момчето не знаеше нищо — каза той възможно най-меко. — Следата е прикрита твърде добре.
Пендъргаст не показа, че го е чул и остана като каменна статуя. Лицето му не загуби нищо от бледността си.
— Как, по дяволите, е разбрал за Виола? — избухна Д’Агоста. Агентът заговори почти като робот.
— През първата седмица, докато бях под грижите на Диоген, бълнувах. Бях в унес. Възможно е да съм споменал името й. Нищо не му убягва — нищо.
Д’Агоста се отпусна в един от близките столове. В момента му се струваше, че не би могъл да се изправи, дори ако Лора Хейуърд, дузина агенти на ФБР и цяла армия ченгета връхлетяха в апартамента. Можеха да го заключат и да изхвърлят ключа, щеше да е все едно. Животът бе гаден.
Повече от половин час двамата седяха в стаята неподвижни и безмълвни.
После, без предупреждение, Пендъргаст изведнъж скочи на крака така внезапно, че сърцето на Д’Агоста се обърна в гърдите му.
— Сигурно е пътувала със собственото си име! — рече той, а очите му блестяха напрегнато.
— Какво? — попита Д’Агоста и се надигна.
— Не би дошла, ако я е помолил да използва псевдоним или й е предложил фалшив паспорт. И сигурно току що е пристигнала. Той не би забавил бележката — не би имал време за това!
Той се хвърли към най-близкия лаптоп и започна бясно да набира нещо. След двайсет секунди тракането на клавиши изведнъж спря.
— Ето я! — възкликна той.
Д’Агоста скочи да погледне екрана.
Инфоцентър Фокстоун.
Търсачка 4.041.а.
ЛИЧНО & ПОВЕРИТЕЛНО
Търсене на пътническа митническа декларация.
Резултати от търсенето.
Открито едно сведение:
ВА-0002359148
Маскелене, лейди Виола.
Бритиш Еъруейз, полет 822
Заминаване: Лондон, Гетуик, 27 януари, 23:54 ч. по Гринуич.
Пристигане: Ню Йорк, Международно летище „Дж. Ф. Кенеди“, 28 януари, 00:10 ч. източно време.
Край на търсенето.
Пендъргаст обърна гръб на монитора. Сякаш цялото му същество пращеше от енергия, а очите му — преди така празни и далечни — горяха.
— Ела, Винсънт. Тръгваме към летището. С всяка минута следата изстива. — И без да каже нито дума повече, той излетя от стаята и се затича по коридора.
48
Като едно време, мрачно си помисли Д’Агоста: Пендъргаст, облечен в черния си костюм, отново летеше по улиците на Ню Йорк сити в Ролса си. Само че съвсем не беше като едно време. Пендъргаст бе преследван, а и самият Д’Агоста бе затънал до такава степен в кашата, че щеше да се нуждае от барокамера, когато се покажеше на повърхността — ако това изобщо се случеше някога.
Ролс Ройсът закова пред терминал 7 на „Пристигащи“. Пендъргаст изскочи от колата и остави двигателя да работи. Един полицай се разхождаше по паважа и Пендъргаст буквално се хвърли върху него.
— Федерално бюро за разследване. — Той бързо показа значката си, след което с плясък я затвори и отново я пъхна в костюма си.
— Какво мога да направя за вас, сър? — изпъна се мъжът, мигновено изпълнен с респект.
— Тук сме, за да направим разследване от първостепенна важност. Мога ли да ви помоля да наглеждате колата ми, офицер?
— Да, сър. — Човекът буквално изкозирува. Пендъргаст закрачи към терминала, а черното му сако плющеше. Д’Агоста го последва към гишето за изгубен багаж. Зад него един едър гард търпеливо изслушваше някакъв мъж, който крещеше, че чантата му е изгубена. Пендъргаст отново отвори значката си.