Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
От целия този театър й прилошаваше.
Марго Грийн бе брутално убита едва преди два дни и погребана тази сутрин, а музеят сякаш вече я бе забравил. За миг се запита какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: беше все едно да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на това шоу, според разясненията на Джордж Аштън. „Шоуто трябва да продължи…“
Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.
— Извинете! — Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи — някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.
— Това е частна собственост — опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. — Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…
— Сър — започна вождът с тих глас. — Не протестираме, а се молим…
— Няма значение, това е частна собственост.
Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.
— Един момент! Защо не давате право на тези хора да се молят? — театрално се обърна тя към святкащите фотоапарати. Горичка от подвижни микрофони се залюля пред нея в стремежа си да улови всяка безсмъртна фраза, която би могла да се откъсне от устните й. Светнаха телевизионни прожектори.
Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.
— Не казвам, че не могат да се молят — отвърна Манети изнервено. — Казвам само, че това е частна собственост и…
— Тези коренни американски жители се молят. — Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: — Но защо се молят?
— Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея — отговори вождът.
— Заключили са вашите свещени маски?! — Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.
Камерите забръмчаха.
Нещо трябваше да се направи — и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга — Манети.
— Хей, един момент! — опита се да каже нещо директорът на охраната.
— Нора Кели, помощник куратор на изложбата — обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.
— Аз ще се справя с това, господин Манети.
— Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…
— Знам. Ще се справя.
Манети млъкна. Странно как, помисли си Нора, резкият тон и проявата на авторитет — авторитет, който не притежаваше — можеха да обърнат нещата.
Тя погледна към водача на Тано и се изненада като видя колко бе стар — най-малко на седемдесет. Спокойствието и достойнството, изписани върху лицето му бяха впечатляващи. Това не беше младият, разярен активист, когото си бе представяла. Останалите мъже също бяха възрастни, някак закръглени и наметнати с вълнени одеала. Старият автобус „Фолксваген“, с който бяха пристигнали, истинска бричка, бе паркиран неправилно на Мюзиъм Драйв и паяците сигурно скоро щяха да го вдигнат.
— И’аа шас ели — дз ’ин ница — обърна се тя към мъжа. Вождът се взря в нея невярващо.
— И’аа шас — отвърна той припряно, сякаш току що се опомни. — Откъде…?