Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Когато най-сетне се върна на определената им маса, завари там още няколко души от отдела, включително Аштън — главния куратор на шоуто. След като похапнаха, Колъпи заедно с младата си жена се изкачи на подиума и изнесе кратка, но остроумна реч.
После дойде време за прерязването на лентата. Нора, Менцес, Аштън и още няколко от уредниците се подредиха на подиума, докато Колъпи с помощта на една огромна ножица, която се използваше само за такива случаи, преряза с едно щракване лентата. От тълпата се надигнаха радостни възгласи и внушителните врати към изложбата „Свещени образи“ се отвориха. Кимайки с усмивки, Менцес, Нора и останалите от отдела по антропология поведоха, следвани от възбудената тълпа.
Отне им около половин час, за да стигнат до далечния край на залата, тласкани от нетърпеливите гости. Нора потръпна, докато минаваха през сепарето, където Марго бе убита, но естествено, всички следи от местопрестъплението бяха заличени и никой, освен нея, изглежда не подозираше какво е ставало тук. Докато се отдалечаваше от мястото, тя почувства, че ужасът й се заменя от тиха гордост. Не можеше да повярва, че все пак са успели да подготвят всичко.
Менцес вървеше близо до нея, като отвреме навреме подхвърляше по някой комплимент за експонатите, които тя бе аранжирала. Тано бяха дошли и си бяха тръгнали, като бяха оставили няколко парченца тюркоаз, цветен прашец и царевично брашно върху сандъците с маските и до този момент никой не бе дръзнал да ги премести. Най-сетне, когато стигнаха последното отделение на залата, Менцес се обърна към Нора и се поклони.
— Вярвам, че изпълнихме дълга си — усмихна се той със сияещо лице. — Сега вече можеш дискретно да се оттеглиш. За съжаление аз имам още работа горе в кабинета си. Следващата седмица ще поговорим за отпуската, която ти дължа.
Поклони се отново и Нора с облекчение пое към най-близкия изход и оттам — към дома.
51
Лари Ендърби взе решение — сигурно за петдесети път през последните два дни — да напусне и да не стъпва повече в това проклето място.
Не стига, че работеше в едно мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-призрачното място в цял Ню Йорк. Просто не можеше да се отърси от ужаса от това, което бе открил преди два дни. Не му бяха дали дори един ден отпуска, не му предложиха съвет от психолог, даже не му благодариха. Все едно не го брояха за нищо. Сякаш и нея не брояха за нищо — просто си продължиха напред с изложбата, като че нищо не бе станало.
Марго Грийн. Не я познаваше добре, но през малкото пъти, в които се бяха срещали, винаги се държеше мило с него. Което не би казал за повечето куратори и за всички чиновници. Музеят се отнасяше така с всеки под определено ниво. Наемна ръка.
Но, трябваше да признае Ендърби, главното му недоволство идваше от това, че бяха избрали точно този момент — по време на най-големия купон от пет години насам — да вържат поредната зала към охранителната система. И сега вместо да похапва хайвер и шампанско с елегантните гости два етажа по-нагоре, той и колегите му отново бяха заточени в това мазе и си играеха с някакви софтуерни простотии. Естествено, и те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше сол в раната.
Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.
— Върви ли? — попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.
След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.
— Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? — предложи Ендърби. — Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.
Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.
— Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.
— Хайде де, Смити — обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. — Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.
— Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? — Смити се засмя над тъпата си шега.