Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Ето я! — прошепна Пендъргаст възбудено, сочейки екрана.
Д’Агоста забеляза стройната фигура на Виола Маскелене. Тя носеше малка чанта. Приближи се към митническото гише, скръсти ръце и зачака.
Цяла минута Пендъргаст стоя загледан в образа. След това отново заговори:
— Включи залата за посрещане, ако обичаш. По същото време.
Техникът набра няколко команди. Предишното изображение изчезна, заменено от залата на посрещачите след митническата проверка. Почти нямаше хора, няколко групички се разхождаха неспокойно в очакване на пътниците.
— Там — каза Пендъргаст.
Отстрани стоеше висок, строен мъж, облечен в тъмно палто. Беше с рижа коса и оглеждаше залата с известно безразличие. Очите му се обърнаха и спряха върху охранителната камера.
Д’Агоста трябваше да се насили, за да не отстъпи инстинктивно назад. Мъжът се взираше право в тях. Лицето му беше загоряло и ъгловато, с ниско подстригана брада, с едно млечно-синьо и едно кафяво око. Д’Агоста мигновено разпозна в него човека, когото бе видял на склоновете над замъка на Фоско в Италия в онзи съдбовен ден преди по-малко от два месеца.
Мъжът учтиво кимна към камерата, вдигна леко ръка и помаха. Устните му помръднаха, сякаш казваше нещо.
Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Лицето му беше побеляло от ярост.
Той се обърна към техника.
— Задръжте и принтирайте това — момента, в който мъжът маха с ръка.
— Да, сър.
Миг по-късно принтерът забръмча. Пендъргаст откъсна цветното копие и го пъхна в джоба си.
— Давайте нататък, докато дамата излезе и се появи пред него.
Образите на екрана отново препуснаха лудо, забавяйки при появата на Виола. Диоген се приближи към нея с протегнати ръце и широка усмивка. Д’Агоста гледаше със затаен дъх как двамата си разменят по всяка вероятност любезности, как след това Диоген размаха банкнота и един носач се втурна към него. Те се обърнаха и се насочиха към вратата, а носачът ги последва с багажа на Виола Пендъргаст посочи екрана.
— Кой е носачът?
Картър примижа.
— Прилича на Норм. Норман Сондърс.
— Тук ли е все още?
Картър поклати глава:
— Нямам представа.
— Тръгва си в осем — обади се един от гардовете. — Но понякога работи извънредно.
Записът показа как двете фигури изчезват зад стъклената врата.
— Прехвърлете се на външната камера.
— Добре.
Ново почукване по клавиатурата. Сцената отново се промени рязко. Диоген крачеше към тъмен Линкълн. Хвана дръжката, отвори вратата на Виола и й помогна да влезе. Изчака носачът да затвори багажника, заобиколи и се плъзна на шофьорската седалка.
Колата потегли напред, ускорявайки в тъмнината и се изгуби от поглед.
— Върнете — каза Пендъргаст — и ми принтирайте колата. Когато вратата се отваря, ако обичате: искам да видя интериора. И още едно копие, когато колата тръгва, така че да се вижда табелката с номера.
След малко принтерът изплю изображенията и Пендъргаст мигновено ги мушна в палтото си.
— Добре. Сега отиваме да търсим Сондърс.
— Ако е тук, ще е на източната лента — обади се услужливо Картър.
— Благодаря. — Пендъргаст се обърна да излезе.
— Ей, чакайте — спря го техникът, — как да си получа десетте бона?
Пендъргаст спря.
— Десет хиляди долара? Само за това, че сте си свършил работата? Какво абсурдно хрумване.
Те излязоха, изпратени от глух смях и поклащане на глави.
— Ако Сондърс е тук, ще е при багажите — повтори Картър. — Ще ви покажа.
Бяха кацнали няколко самолета и се бе струпала голяма тълпа около лентата. Върху нея се носеха сакове и куфари, а носачите притичваха чевръсто.
Картър спря един от тях.
— Сондърс оставал ли е за извънредна смяна?
Мъжът завъртя глава.
— Тръгна си след полунощ.
Докато гледаше след носача, Д’Агоста забеляза четири ченгета от летището — стояха на площадката над чакалнята за багажа и наблюдаваха тълпата. Той побутна Пендъргаст.
— Това не ми харесва.
— На мен също.
Безжичният телефон на Картър иззвъня и той го грабна.
— Най-добре ще е да изчезваме оттук — промърмори Д’ Агоста.
Те се насочиха с бързи крачки към изхода.
— Хей! — долетя зад тях. — Чакайте!
Д’Агоста се обърна и видя служителя, който си проправяше път през тълпата.
— Вие двамата! Чакайте!
Пендъргаст хукна през навалицата и скоро се озоваха отвън. Ченгето на входа лениво обикаляше Ролс Ройса, докато говореше по телефона си. Пендъргаст прелетя покрай него и Д’Агоста се метна почти с подскок на седалката до шофьора. Протестът на мъжа се изгуби в рева на двигателя и ужасното скърцане на гуми, когато колата почти излетя от тротоара.