Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Ще се грижа за теб, докато оздравееш — каза Телери. — Сега дори императорът ще трябва да се подчинява на заповедите на императрицата.
Лекарят кимна.
— Ако лежи, без много да се движи, и остави тялото си да се възстанови на спокойствие, ще се оправи бързо, но е сигурно, че ще остане белег.
— Още един белег, искащ да кажеш… — отбеляза унило Каразий.
— Пада ти се, щом излагаш живота си за нещо, което може да свърши всеки кавалерийски офицер след петгодишна служба по границата! — каза назидателно Алектус.
— Да, стига да имахме достатъчно офицери, че да пратя някого — отвърна императорът. — Нали в това е проблемът. Сега, когато данъците вече не отиват в Рим, Британия процъфтява, но това я прави само по-изкусителна плячка за вълците — които идват към нас и по суша, и по море. Хората от южните земи толкова дълго време са спазвали римската забрана да носят оръжие, че не стават дори за опълчение, а и никой не иска да напуска дома си, и да служи във войската. Чувал съм, че подобно нещо е станало в Рим през ранните години на империята.
— А там как са разрешили проблема? — попита Телери.
— Набирали войници от наскоро завоювани варварски земи, където хората не били още забравили да се бият.
— Е, съмнявам се, че Диоклециан би ти разрешил да набираш войници от неговите провинции — каза Алектус.
— Така е… Но все пак трябва да намеря хора отнякъде… — Каразий замълча и възрази, когато лекарят изпъди всички от стаята, за да може императорът да си почине.
Телери си каза, че когато болката от раната попремине, Каразий ще стане непокорен пациент. Колко безпомощен изглеждаше така — проснат на одъра! Неочаквано сърцето й се сви от съчувствие към него.
През цялата зима, докато раната заздравяваше бавно, Каразий обмисляше как да се справи с липсата на годни войници. Хазната, под вещото ръководство на Алектус, бе в добро състояние, но каква полза от парите, ако стояха недокоснати? Трябваше да ползва поне част от тях, за да наеме войници. Дивите северни племена си оставаха вражески настроени и неприемливи за цивилизованите южняци, дори ако се съгласяха да бъдат наемни войници на императора. Очевидно трябваше да се огледа другаде.
Все по-често му се случваше да вижда насън песъчливата пустош и обраслите с тръстики тресавища на родната си земя — някъде оттатък протока. Виждаше и плодородните поля в земите, изтръгнати насила от морето. Хората, които обработваха тези земи, бяха сигурни, уравновесени и добри войни — а земята никога не достигаше за по-младите синове в семействата. Сигурно, мислеше си Каразий, ако пратеше там вест, че набира наемни войници, мнозина щяха да се отзоват на призива.
Като си помислеше и за саксонците, земите по крайбрежието на северното море, обитавани от тях, бяха също толкова трудни за обработване, колкото и земите на менапиите. Когато ставаха пирати, те го правеха не само за бойна слава, а и защото плячката щеше да нахрани много гладни гърла, върнеха ли се по домовете си. Ако отидеше при тях като човек от сродно племе, можеше да ги обвърже с договор — нямаше той да е първият император, който би ползвал приходите от данъците, за да откупи с тях сигурността на страната си.
Така и щеше да постъпи, веднага щом се върнеше в Лондиниум. Друг изход просто нямаше.
На идите10 на месеца, посветен на богиня Майа, три корабни платна бяха забелязани край югоизточното крайбрежие на Британия. През последните години дори и най-глуповатият овчар можеше да различи изкърпените кожени платна на саксонските плоскодънни кораби. Из селата тревожно забиха камбани, сетне замлъкнаха, защото дългите кораби преминаваха покрай брега, без да пристават.
Войниците от наблюдателниците в Рутупие, спазвайки заповедите, наблюдаваха в мрачно мълчание как корабите влизат в устието на Стур и се насочват нагоре по реката. На свечеряване достигнаха Дуровернум Кантиакорум, столицата на племето кантии — новоизградените крепостни стени светеха, яркорозови на светлината на залязващото слънце.
Каразий, застанал на прага на базиликата, наблюдаваше как германските главатари вървят по главната улица начело на войните си, ескортирани от легионери с факли. Легионерите бяха явно притеснени от вероятността да се наложи да предпазват германските главатари от омразата на градските жители. Ако саксонците бяха забелязали напрежението, най-малкото не го показваха. Само усмивките, които се появяваха от време на време на лицата им, докато се оглеждаха наоколо, показваха, че за тях опасността е нещо, на което се радват.
Поканата на Каразий бе кратка, но съвсем ясна — ако пък се окажеше, че е позабравил родното си наречие, младите войни от племето на менапиите, които бе довел със себе си от Долна Германия, за да му бъдат лични телохранители, щяха да помагат. За да подчертае своята добронамереност, императорът бе поръчал да му ушият одежди, каквито носеха по германските земи: дълги, събрани на глезените панталони от фина вълна, боядисана в златистожълто, и синя ленена туника, украсена с ленти от гръцко кадифе. На ръцете си носеше златни гривни и златна огърлица на шията. На колана му, украсен с множество златни плочки, висеше римски кавалерийски меч, който трябваше да напомни на гостите, че императорът е и войн. Мантията му беше пурпурна — както подобаваше на император, прикрепена на рамото с масивна златна тока.
10
Иди (от лат. idus) — 13-ият ден на месеца у древните римляни, а през месеците март, май, юли и октомври — 15-ият. — Б.пр.