Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Въпреки това самият Каразий бе немалко учуден, когато Максимиан, след като загуби морската битка, му прати сухо формално писмо, с което го приветстваше като равнопоставен и император на Британия.
Несъмнено Рим си имаше своите основания; мирът, който Максимиан бе сключил с франките, се оказа нетраен; той непрестанно се опитваше да възпрепятства клановете им да прегазят Галия. Мирът с алеманите по Ренус също бе крайно нестабилен, а Диоклециан постоянно се сражаваше с готи и сармати по Данубиус. Носеха се и слухове за вълнения в Сирия. Рим не можеше да отдели войска, която да прати в друга провинция. Докато Британия не застрашаваше други части на империята, императорите нямаха друг изход, освен да я оставят да се справя — и защитава — сама. Каразий междувременно бе започнал да разбира, че управлението на страната изисква много повече от защитата на крайбрежието от саксонци.
Телери хвърли плах поглед към сивата каменна стена, която се виеше по хълмовете. От другата й страна бяха пиктите — и макар че и те бяха келти като бригантите, които населяваха отсамната страна на стената, дивите племена от Алба всяваха ужас у по-цивилизованите си съотечественици — същия ужас, който изпитваше населението на юг от саксонците, но за разлика от него бе постоянен.
Телери смъкна надолу качулката на плътната си наметка, защото мъглата ставаше все по-гъста. Вече се виждаше само малка част от пътя — светът наоколо бе потънал в непрогледна сивота. Песъчливата почва бе потъмняла от влага, натежали от влага бяха и листата на пирена. Ако мъглата не се вдигнеше, щеше да се наложи да запалят факлите, макар че до вечерта оставаше много време. Водачът им изведнъж спря и вдигна ръка. Телери дръпна юздите на коня си и се ослуша. Много трудно бе да се различават звуците в такова време, но несъмнено нещо или някой приближаваше към тях…
Стражите я наобиколиха с насочени напред копия. Ако се наложеше, щяха да се бият, но би било лудост да бягат, след като едва виждаха пътя. Напрягайки слуха си, Телери долови ритмичния звън на конски сбруи — прекалено равномерен в сравнение с хаотичния тропот на копитата на конете на пиктите. Шумът наближаваше. Алектус върна коня си назад, за да застане точно пред нея. Телери чу стържещия шум на метала, когато той извади меча си от ножницата и се зачуди как ли си служи с него. Знаеше, че често се упражнява с един от центурионите, но все пак бе започнал с военното си обучение едва преди две години. Въпреки това изпита радост, като видя, че той е решен да застане между нея и незнайната опасност.
За момент всичко наоколо замря. После в мъглата започнаха да се очертават фигури и пред тях се появи цял отряд легионери, които спряха като заковани пред императрицата.
— Гай Мартин, от гарнизона на Виндоланда, се представя на императрицата, за да я ескортира — каза отсечено командирът.
— Но императрица Телери си има ескорт… — поде Алектус.
— Тук сме, за да подсилим вашия ескорт по пътя към Корстопитум — каза Гай Мартин кисело. — Миналата нощ пиктите са преминали стената при Верковикум. Императорът тръгна по следите им, но прати нас, за да ви отведем на сигурно място — човекът очевидно не беше във възторг от задачата да охранява императрицата, докато останалите бяха извадили късмета да се сражават с пиктите.
Каразий бе настоявал тя да стои на сигурно място в Еборакум, и сега Телери разбра, че е бил прав. Винаги бе приемала стената за нерушима преграда — нещо като мъглите, които пазеха Авалон, но сега, когато видя тясната каменна ивица на фона на мочурищата, тя не й вдъхна особено доверие. Стената бе градена от човешки ръце, а построеното от човек можеше да бъде разрушено от друг.
Когато най-сетне стигнаха до Корстопитум, бе паднал мрак. Мъглата се бе превърнала в ситен дъжд, който проникваше навсякъде. Градът беше удобно разположен на северния бряг на реката — там, където пътят, строен от войските, пресичаше стария път към Алба. На времето населението на Корстопитум бе нараснало рязко, защото тук се бяха заселили много занаятчии, които снабдяваха гарнизона с всичко необходимо. Но докато Телери, мокра до кости, яздеше по главната улица към хана, всичко наоколо й се струваше пусто и мрачно. Много от постройките бяха запустели, а другите се нуждаеха от потягане.