Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Актрисата каза, че на всичко. С учудване забелязах, че — за първи път — я напусна вълшебното й спокойствие. Стискаше ръката ми, направо ме умоляваше. Имаше нужда от насърчение, от потвърждение. Спокойната жена поруменя, запламтя. Научих, че тя е наела вилата, тя е настанила тук семейството на Кайзер, съпругата му и децата. Седяхме в тъмната и студена хотелска стая, сякаш бяхме попаднали в някакъв „лъхащ на живот“ роман. Но героят на романа бе изключителен талант; и пред погледите ни нещо се прекърши, един жизнен път потъна в задънена улица, дойде краят на нещо. Не вярвах, че за един писател е кой знае колко добре да краде килими, да лежи в затвора, да спи с красиви жени и да прахосва парите си за френско шампанско или скъпи екскурзии с автомобил. „Писателят трябва да живее привидно“ — обяснявах на актрисата –, „да имитира живота, да го наблюдава много съсредоточено, но по възможност да не участва в него.“
Ала актрисата беше преди всичко жена, при това красива, млада жена с кипяща кръв, и отричаше необходимостта от аскетизъм. Не става дума, казвах й аз, дали талантът има или няма „право“ на нещо — става дума, че „животът“ не е полезен за писателя. Всичко, което той намира там, е само материал; и то в такова качество и агрегатно състояние, че почти винаги е неизползваем; каква полза от писател, който хем иска да живее, хем да работи?… Този разговор се проточи до вечерта. Паметна остана за мен тази вечер; това, което казах тогава, в тъмнината, беше познанието, до което рано или късно достига всеки творец; урок, който не може да бъде научен от разкази, от чужд опит, от класически и ефектни примери; както и всичко, което е съдбоносно, всеки закон, от който пряко и лично зависи индивидуалността ни, не може да бъде опознат и възприет въз основа на чужд опит. Идва ден, когато писателят разбира съдбата си; но може да я разбере единствено сам. Докато говорех, ми се проясни нещо съдбовно; в онзи час аз бях познал и изрекъл собствената си орис, почти несъзнателно, с трескава увереност. Изведнъж проумях нещо: за начина на живот, за работата, за носталгията по живота — двайсет и четири годишен, без „опит“, в една тъмна стая пред мен се беше прояснила собствената ми участ, разбрах особената си присъда и я приех смирено, с едничкото смирение, на което съм способен.
Работата е единственият принцип, в духа на който писателят може да си позволи лукса на смирението; той трябва да стои с неумолимото си съмнение над жизнените явления, защото в мига, когато се хвърли истински, с цялата си духовна екзистенция в живота, в „авантюрата“ или „преживяването“, губи ранга си на писател. Така поучавах. Търсехме примери. Актрисата доказваше, че „страданието пречиства, извисява“. Но тази разводнена немско-руска теория не ми подейства. Отговорих й, че единствено трудът пречиства. И въобще не ме интересува, дали вътрешно, където тече животът му, съдбата му, писателят е чист. Интересува ме само чистотата на произведението. Привеждах доказателства, че писател, отдал любопитството си на житейски преживявания, е загубил. Уайлд със сигурност не е писал по-добре след затвора; и „Балада за Редингската тъмница“ е доказателство само за това, че големият талант надмогва всичко, дори „преживяването“…
Нямаше надежда да се споразумеем, защото аз исках да пиша, а младата жена — да обича. Беше вече късна вечер, когато тръгнахме през снежната гора към скромната къща на Кайзер. В жилището имаше всичко, но бе някак като хотелска стая, където хората, които живеят, не знаят със сигурност дали ще си платят сметката в края на седмицата. Имаше нещо временно и цинично, унило безучастно в стаите, върху пианото стоеше спиртник, на кухненската маса — пишеща машина и прясно изпрани, съхнещи пеленки. Между мебелите ситнеха тихичко три дребни, тъжни дечица, с враждебния си инстинкт на деца те знаеха, че семейството им е връхлетяно от беда, големият идол се е прекатурил и любезните непознати, които с пакети подаръци под мишница и с престорено безпристрастна усмивка се надвесват над тях, са всъщност канибали, които се наслаждават на живата плът на семейството. Пълната, висока руса жена, съпругата на Кайзер, с изтерзано и безмълвно смирение посрещна „благодетелната“ си съперница и гостите, които се изсипваха един след друг; берлински журналист с любимата си, поет-футурист и неговата съпруга, и издателят-комунист, който оглеждаше с такова задоволство присъстващите, сякаш беше единственият, който е в състояние да разбере докрай трагедията в живота на гения тази вечер, все едно той бе откраднал килима и бе написал и произведенията на Кайзер. Жената, съпругата на падналия поет, седна при децата си в ъгъла, сложи най-малкото момченце на коляното си — като правдиво изображение на действителността — и цяла вечер мълча враждебно. Поетът свари пунш, всеки се чувстваше като у дома си в жилището, където никой не си беше у дома; и се държахме непринудено. От време на време децата се стряскаха и започваха да плачат.