Изповедите на един буржоа

Около полунощ донесоха телеграма, новогодишна анкета на кореспондента на един американски вестник в Берлин; журналистът искаше да научи от знаменитостите в Германия дали познават шест души и ако да, кои са тези, които биха поканили в деня на новия потоп при себе си в Ноевия ковчег? Кайзер смачка телеграмата, хвърли я и равнодушно каза: „Не бих спасил никого.“ Затворът не го беше сломил. Изключителна сила витаеше в този човек. Той бе първият трагичен случай, при който проследих пряко „трагедията на гения“, школският образец за този тип съмнителна „трагедия“. У Кайзер, във всяка негова дума, във всеки жест, във всяка негова постъпка се усещаше съдбовна сила, неподражаемо, безапелационно поведение, участта на гений. Убеден съм, че той бе гений, единствен и неповторим човешки феномен. Той беше първият от съвременниците ми, който ме научи, че „геният“ не стига за творчеството; условията, които работата поставя пред твореца, са по-сложни и готовността на гения да работи е само едно от тези условия. Застъпваше се за нещо, мълчеше или говореше, мразеше или скучаеше, при някакъв обрат в разговора изведнъж изцяло му се отдаваше или го отхвърляше, всичко това беше все той, не можеше да бъде подкупен, бе опърничав и неумолим, излъчваше нещо детинско и — по свой си срамежлив, свенлив начин — беше обезверен. На външност изглеждаше като пруски фелдфебел, останал на свръхсрочна служба. Беше русоляв германец, набит, с топчеста глава и дребни очи. Година по-късно постъпи в германската комунистическа партия. Сетне замлъкна. Понякога поставяха някоя от пиесите му без особен успех. В националсоциалистическия райх не го закачаха, защото бе ариец, но го пратиха в забвение. Истинската трагедия бе настъпила за него още преди външни сили да сподавят словото му.