Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Разбира се, можеше лесно да създаде ново семейство, да си вземе две, че дори и три жени, но не можеше да забрави думите на Яавдай, че не можела да повярва, че някой може да го обича, и го беше страх дори да погледне жена. Страх го беше пак да купи човек, като в замяна на самотата си предложи парче хляб и нелюбов. Освен това строенето поглъщаше всичките му сили и изобщо не му оставяше време да мисли за жени. Шооран обработваше нивата си, даваше дежурства по границата, изказваше се в съвета и разпределяше земите заедно с другите воини, но вечер не се прибираше при семейство, а отиваше при далайна и нощем не сънуваше жени, а огън. Но се случваха и свободни вечери и безсънни нощи, и тогава в ума му звучеше песента за заминалия мил, песента, която толкова самонадеяно беше отнасял към себе си. И едно детско пръстче опираше в гърдите му и го пронизваше като нажежено клеймо:
„Чичко!“
И тогава Шооран се хващаше за сувага като за последна надежда и се качваше на върха на хълма. Разбудени от звъна на струните, хората се събираха около суур-тесега, сядаха в кръг около него и Шооран започваше да си въобразява, че не е сам. И като подрънкваше по струните, почваше да разказва за безсмъртната любов на красавицата Туйгай, за скитника Мазолестата пета, който можел да ходи по аварите, и за Великия охлюв — бащата на всички плаващи раковини, на който изоставеното момче Коох отплувало в далайна и отнесло радостта на лошите, като им оставило единствено ситостта. Не разказваше никога само приказката за петимата братя, макар вече да знаеше истинския й край.
Много хора се събираха да го слушат и вече мнозина го наричаха „новия Чаарлах“ — и само Еетгон не идваше никога да послуша и сувага, и приказките. Не идваше и Топения. Но ако първият не идваше от омраза, вторият не идваше, защото искаше да си останат приятели. Макар че не е ли все едно поради каква причина си самотен?
Затова пък на първия ред винаги седеше дребничката Ай. Коя беше и откъде беше дошла, не знаеше никой и никой не се интересуваше. А и Ай не беше име — така се обръщат към малките момиченца, когато не им знаят името, така можеш да се обърнеш и към всяка жена, стига да си богат, знатен и да ти е станало навик да тъпчеш чуждата гордост. Към Ай така се обръщаха всички. И макар никой да не знаеше нищо за нея, всички виждаха, че е родена на мокрото, но кой знае защо, не е загинала, а е оцеляла и сега кротко изтлява. На ръст Ай беше колкото шестгодишно дете, умът и също беше горе-долу като на шестгодишно дете. Затова пък нойтът беше набраздил лицето й с безброй старчески бръчки.
Ай нямаше нито земя, нито права — пък и не би могла да работи земя. Дори тук, където всички имаха достатъчно храна, тя ядеше чавга. По принцип беше решено такива като Ай да не се пускат да влизат в страната, но Шооран беше нарушил тази заповед и сега беше наказан с привързаността на уродливото дребосъче, което приличаше на странно двукрако зверче. Всъщност ако не беше Ай, която непрекъснато се влачеше подире му, през тази година той щеше да може да построи много повече — но прекалено късно беше разбрал, че ако й каже, че има работа и че скоро ще се върне, тя го оставя на мира и кротко тръгва нанякъде.
Шооран не се опасяваше, че Ай може да го издаде — дори да видеше как оройхонът се издига от далайна, тя едва ли би могла да свърже чудото с твореца му. Другите пък, които бяха по-досетливи, нямаше да разберат нищо от нея дори само защото единствено Шооран знаеше, че Ай може да приказва — пред чужди хора тя не проронваше нито дума.
Нямаше да му е трудно да я изхрани, но тя не искаше. Когато й предлагаше нормална храна, тя бръкваше с пръст в кашата например, облизваше го и мляскаше с тънките си безцветни устни, после тръскаше глава и отиваше да копае чавга. Друг път обаче идваше сама и пелтечеше:
— Щщ-е вз-зема хл-хлебец… — И откъсваше шепа класове хлебна трева и си тръгваше. А на следващия ден му носеше горчива, забъркана със сок от чавга каша.
Така вървеше животът му вече цяла година.
На третия ден на мягмара — рожденият ден на всички — Шооран беше дежурен на границата. На този ден женените мъже си бяха при семействата и службата се носеше от ергените и вдовците. Шооран беше в отряда под командването на Топения.
Обикновено се радваха да се срещнат, приказваха си за какво ли не, спомняха си миналото — и мълчаха за най-важното. Днес обаче Топения беше вкиснат. Мълчеше и час по час въздишаше, при което лепенката на бузата му се издуваше като мехур.
Накрая Шооран не издържа и го попита какво толкова е станало.
— Болят ме жъбите — отвърна Топения.
— Че те твоите зъби отдавна са в далайна — засмя се Шооран просто колкото да поддържа разговора.